Картината на Мунк „Писък“ се смята за знаково събитие в експресионизма и една от най-известните картини в света. Съществуват две трактовки за изображението: героят е обзет от ужас и крещи безмълвно, притискайки с ръце ушите си, или той закрива ушите си, за да не чуе звучащият наоколо писък на света света и природата. Мунк написал четири версии към картината „Писък“. Една от тези версии е, че тази картина е плод на маниакално-депресивна психоза, от която страдал художникът. След като излязъл от клиниката, където измкарал курс на лечение, Мунк повече не се върнал към работата по платното.

„Вървях по пътя с двама приятели – слънцето залязваше, и неочаквано небето стана кърваво-червено, аз спрях, усетих се изтощен и се облегнах на парапета. Гледах кръвта и огнените езици над синкаво-черните фиорди и града – моите приятели бяха отишли далече, а аз стоях, трепрех от вълнение, защото усетих един безкраен писък, пронизващ природата“, разказвал Едуард Мунк за историята около създаването на картината.

„Откъде сме дошли? Кои сме? Накъде отиваме?“, 1897г., Пол Гоген, Музей за изящни изкуства – Бостън

По указание на самия Гоген картината трябва да се „разчита“ отдясно наляво – трите основни групи фигури илюстрират въпросите, поставени в названието на картината.

Трите жени с деца представляват началото на живота; средната група символизира всекидневното съществуване на зрелостта; и последната група по зависъла на художника, „старата жена, приближаваща към смъртта, сякаш се е примирила и се е отдала на своите мисли, в краката й „странната бяла птица… представлява безполезността на думите“.

Дълбоко философската картина на постимпресиониста Пол Гоген е рисувана на остров Таити, където той избягал от Париж. След завършване на тази работа той дори искал да се самоубие, защото се чувствал изчерпан: „Вярвам, че това мое платно не само превъзхожда всичките ми предишни, но и че аз никога няма да създам нещо по-добро или поне нещо приблизително.“ Той живял още 5 години.

„Герника“, 1937г., Пабло Пикасо, Музей на кралица София, Мадрид

„Герника“ е сцена на смърт, насилие, зверства, страдания и безпомощност, без да се уточняват конкретните причини, но те са очевидни. Казват, че през 1940г. Пабло Пикасо бил привикан в гестапо в Париж. Веднага го попитали за картината „Герника“. „Вие ли направихте това?“, попитали художника. „Не, това го направихте вие“, отвърнал Пикасо.

Огромното платно-фреска „Герника“, рисувано от Пикасо през 1937г., разказва за нападението на доброволческите отряди на Луфтвафе над град Герника, в резултата на което шестхилядният град бил напълно унищожен. Картината била направена буквално за месец – Пикасо работел по 10-12 часа и още с първите наброски можел да се види цялостната идея. Това е една от най-добрите илюстрации на кошмара на фашизма, а също и на човешката жестокост и скръб.

„Портрет на Арнолфини“, 1434г., Ян ван Ейк, Лондонска национална галерея

Знаменитата картина е пълна със символи, алегории и разнообразни препратки – включително и подписа „Ян ван Ейк беше тук“ и я превръща не просто в произведение на изкуството, а в исторически документ на реално случили се събития, на които е присъствал художникът.

Портретът на Арнолфини и съпругата му се смята за най-сложното платно на художник през Възраждането в Северна Европа.

През последните години платното е натрупало голяма популярност в Русия благодарение на приликата между Арнолфини и Владимир Путин.

„Седящият демон“, 1890г., Михаил Врубел, Третяковската галерия, Москва

Картината на Михаил Врубел удивлява с образа на демона. Печалният дългокос млад мъж съвсем не прилича на обичайния представител на същество, обладан от зъл дух. Това е образ на силата на човешкия дух, на вътрешната борба на човека, на съмненията. Трагически сплел ръце, демонът седи с печални, вгледани в далечината огромни очи, заобиколени от цветя. Композицията подчертава стеснената фигура на демона, като че ли притисната от горната и долната страна на рамката. Самият художник казвал за най-известната си картина: „Демонът не е толкова злобен дух, колкото страдащ и тъжен, при все това – властен и величествен.“

“Апотеоз на войната”, 1871г., Василий Верешчагин, Третяковската галерия, Москва

Картината е толкова измразителна и дълбоко емоционална, че във всеки череп от тази могила, започваш да виждаш хора, тяхната съдба и съдбата на тези, които мъртвите повече няма да видят. Самият Верешчагин с тъжен сарказъм наричал платното „натюрморт“, защото на него е изобразена „мъртва природа“. Всички детайли от картината, в това число и жълтият колорит, символизира смъртта и опустошението. Яркото синьо небе подчертава мъртвилото на картината. Идеята на „Апотеоз на войната“ е изразена и в белезите от саби и куршуми по черепите.

„Американска готика“, 1930г., Грант Ууд, Чикагски институт по изкуства

Картината с мрачния баща и дъщеря е препълнена с детайли, които показват суровост, пуританство и ретроградност. Сърдити лица, къща по средата на платното, старомодни даже по модата на 30-те години дрехи. „Американска готика“ е една от най-разпознаваемите образи от американското изкуство от ХХ век. Любопитното е, че съдиите от конкурса по изкуства в Чикаго определили картината като „комична Валентинка“, а хората от Айова страшно се обидили, че ги обрисуват в такава непривлекателна светлина.

„Влюбените“, Рене Магрит, 1928г.

Картината „Влюбените“ съществува в два варианта. На едната мъжът и жената, чиито глави са увити в бял плат, се целуват, а на другата главите им са обърнати към зрителите. Картината удивлява и очарова. С двете фигури без лица Магрит предава идеята за слепотата на любовта. Слепота във всеки смисъл: влюбените не виждат никого, не виждаме истинските им лица и ние, а освен това те са загадка и един за друг. Но може би точно за това ние продължаваме да ги гледаме и да се мъчим да разгадаем какви са и как изглеждат. Едва ли не всички картини на Магрит са ребуси, които не могат да се разгадаят напълно. Тя говори за изменчивостта и лъжливостта на видимото, за скритата тайнственост, която обикновено не забелязваме.

„Разходка“, 1917г., Марк Шагал, Третяковска галерия, Москва

„Разходка“ е автопортрет на Шагал със съпругата му Белла. Неговата любима се носи в небето и се опитва да отнесе и Шагал, несигурно стъпил на земята, която сякаш само докосва с върха на обувките си. В другата ръка на Шагал има синигер – той е щастлив с една птица в ръката и с жерав в небето. Обичайно сериозният и саркастичен до крайност Шагал в тази своя картина е „написал“ възхитителен манифест на своето щастие, пълно с алегория и нежност.

„Градината на земните удоволствия“, 1500-1510г., Йеронимус Бош, Прадо, Испания

„Градината на земните удоволствия“ – най-известният триптих на Йеронимус Бош, получил името си от централната тема на триптиха, е посветен на греха и сладострастието.

Картината е пълна с прозрачни фигури, фантастични съоръжения, чудовища, халюцинации, придобили плът, адски карикатури на реалността, на които той гледа изпитателно, с изключително остър поглед.

Някои учени са искали да видят в триптиха картина на човешкия живот през призмата на суетата и образа на земната любов, а други – тържество на чувствеността. Въпреки това простотата и известната отстраненост, с които са предадени отделните фигури, както и благосклонното отношение към това произведение от страна на църквата, е другият прочит и посока, които ни карат да се съмняваме, че съдържанието на платното е еднозначна възхвала на телесното удоволствие. Споровете за това как трябва да се тълкува платното не са спирали.

„Двете Фриди“, 1939г., Фрида Кало

Историята на трудния живот на мектсиканската художничка Фрида Кало стана широко известна след филма „Фрида“ със Салма Хайек в главната роля. Фрида е казала за своите картини съвсем просто: „Аз рисувам себе си, защото много години прекарах в самота и това е единствената тема, която познавам повече от всичко.“ На нито една картина Фрида не се усмихва: сериозно, даже скръбно лице, сключени вежди, едва забележимият мъх над плътно свитите устни. Идеята на картината е зашифрована в детайлите, във фона, в нещата около Фрида. Символиката на Кало се опира на националната традиция и е тясно свързана с индианската митология на доиспанския период.

„Мостът Ватерло. Ефектът на мъглата“, 1899г., Клод Моне, Ермитаж, Санкт-Петербург

При разглеждане на картината отблизо зрителят няма да види нищо освен платно, на което са нанесени дебели маслени мазки. Цялата магия на платното се разкрива, когато постепенно започнем да се отдалечаваме от него. Отначало ще се появи една непонятна полуокръжност, минаваща през средата на картината, после ще съзрем очертанията на лодка, и на разстояние около два метра пред нас изведнъж ще се разкрие в логическа верига всички свързващи детайли на произведението.

„Номер 5, 1948“, 1948г., Джексън Полак

Странността на тази картина е в това, че платното на лидера на американския абстракционизъм, който рисува тази картина, като разлива боя върху сложено на пода парче от гипсофазер, и това е най-скъпата картина в света. През 2006г. на аукцион в „Сотбис“ за нея мексиканският финансист Дейвид Мартинес плаща 140 млн. долара. Полак казва за своето творчество: “Аз продължавам да се движа далеч от обичайните инструменти на художника, като статив, палитра и четка. Предпочитам пръчки, лопати, ножове и изливане на боя или смесване на бои с пясък, счупени стъкла или нещо друго. Когато бях вътре в картината, аз не осъзнавах какво правя. Разбирането идва после. Не се страхувам от промяна или разрушаване на образа, защото картината живее свой собствен живот. Аз просто й помагам да се измъкне. Но ако загубя контакта си с картината, се получава боклук и безпорядък. Ако не загубя този контакт, то тогава се получава чиста хармония, лекота на начина, по вземаш и даваш.“

„Ръцете му пречат“, 1972г., Бил Стоунхем

Тази картина разбира се не може да се причисли към щедьоврите на световната живопис, но странно – това е факт. Около картината с момчето, куклата и дланите, притиснати към стъклото, вървят легенди. Те са от „тази картина убива“ до „децата на платното са живи“. Картината наистина е страшна и е предизвиквала масови страхове и фантазии.

Художникът заявява, че на картината е изобразен самият той на 5 години, че вратата е разделителната линия между реалния свят и сънищата, куклата е диригентът, който може да задържи момчето в този свят. Ръцете му представлявали алтернативните възможности на живота.

Картината придобива известност през 2000г., когато е обявена за продажба в интернет със своята ужасяваща предистория за нейното смъртоносно влияние, и купена за 1025 долара от Ким Смит. Смит е залят с писма със страшни истории и искания тя да бъде изгорена.

Превод: Рени Нешкова материл на 

Позитивната психология е общо понятие, което включва редица теми, фокусирани върху субективните преживявания, психичното здраве и разцвет, поток (потопени в дейностите на живота) от положителни качества и силни страни. Вместо да пита: „Какво не е наред?”, Позитивната психология пита „Кое е правилно?” – следователно, фокусът е върху идентифициране и мобилизиране на активи, за да се:

– намира начин и помощ за смекчаване на проблемни емоции, когниции (образи, идеи, представи, вътрешната реч на личността) и поведение;

– развива личностни умения и увереност за справяне с предизвикателствата на живота;

– стимулира и поддържа оптимално състояние на благополучие, баланс на идеално съотношение на положителни и отрицателни емоции и придобиване на опит за своевременно справяне със стреса и проблемите в ежедневието.

От специалиста се изисква да разбере проблемите, да диагностицира симптоматиката и най-вече да намери път към разрешаването й.

ПРИДОБИТА БЕЗПОМОЩНОСТ ИЛИ ПРИДОБИТ ОПТИМИЗЪМ
теория на Мартин Селигман

Често в ежедневието общувайки с приятели, познати или дори непознати прави впечатление позицията от която разглеждат и реагират на проблемите, с които се сблъскват всекидневно. Сигурно на всеки от вас се е случвало в сивотата и умората на деня, да се срещнете с оптимист, който с начина си на интерпретация и разрешаване на даден проблем да ви тонизира и зареди с положителна енергия. Такъв тип хора ни привличат в общуването и често оставаме с впечатлението, че на тях не им се случват беди, че те са успешни във всяко начинание. Тяхна противоположност са “вечно оплакващите се”, тези които приемат, че привличат като магнит всички неудачи. Може би сте си задавали въпроса – вроден ли е начинът, по който възприемаме събитията около нас или се възпитава по някакъв начин? Можем ли да променим своите нагласи?

Песимизмът и оптимизмът са двете противоположни гледни точки на позицията от която гледаме на случващото се с нас и около нас. Песимистите са склонни да вярват, че неприятните събития ще продължават безкрайно, ще осуетят всичко, към което се стремят и са плод на тяхна грешка. Изправени пред тежки удари в реалния живот, оптимистите гледат на злополуките по точно противоположния начин. Те са склонни да вярват, че пораженията са временни беди, че причините се свеждат само до конкретния случай. Убедени са, че неуспехите не са плод на тяхна грешка, а на обстоятелствата, на лошия късмет или пък са предизвикани от други хора. Такива личности успяват да съхранят душевния си мир след поражение. Изправени пред тежка ситуация, те я възприемат като предизвикателство и полагат още по-големи усилия да се справят с нея. Двата погледа към причинността на събитията водят до съответните начини на реакция и последици. Много и различни проучвания сочат, че песимистите по-лесно се предават и много по-често изпадат в депресия, по-често боледуват. Експериментите свидетелстват също така, че оптимистите от своя страна се справят много по-добре в училище и в университета, на работа и в спорта. Здравето им е завидно. Те остаряват нормално и страдат много по-рядко от физическите несгоди на средната възраст.

Оглеждайки се около вас, със сигурност ще откриете приятели, роднини или познати, които търпят постоянни провали? Независимо от това, което правят, те преживяват себе си като непрекъснато пропадащи и развиват ниска самооценка и очакване за следващ провал. Чувстват се нещастни и неуверени. Това се отразява върху самоуважението им, върху усещането за значимост на собственото Аз и върху осъзнаването на собствената идентичност. Те започват да вярват, че техните успехи не се дължат на тях, а на случайно стечение на обстоятелствата, че всичко каквото правят, води само до неуспех. Тези хора преценяват причините за неудачите, като неконтролируеми и устойчиви, а себе си – като обречени на пълен провал. Това може да ги доведе до конфронтация с другите, до прояви на агресия, до затвореност в себе си. Опитът да се избяга от неуспеха, както и стремежът да се запази себеуважението могат да подтикнат тези личности към себевъзпрепятстващо поведение. Този тип поведение осигурява обяснението на бъдещия неуспех с причини, които не са свързани със собствените възможности и способности. То може да се прояви под различни форми – действия, създаващи препятствия, или твърдения, обозначаващи препятствия за които се приема, че не могат да бъдат контролирани. Зад всички тези действия и изказвания се открива стремежът на Аза да избегне обясненията за неуспехите с вътрешни причини. Когато се изправят пред провал, тези хора се отказват от по-нататъшна борба. Склонни са да приемат всяко неблагоприятно обстоятелство за непреодолимо и бързо се убеждават, че не могат да подобрят своите резултати. Те не поемат отговорност за собствените си неуспехи и не откриват връзката между неуспеха и своето поведение. Не вярват, че нещо може да се промени, тъй като си обясняват неуспехите с външни и неконтролирани причини. Всеки следващ неуспех затвърждава представата им за самите тях като за неудачници.

Състоянието, в което една личност преживява себе си като обречена на непрекъснати провали се определя от Мартин Селигман, като “състояние на придобита безпомощност”.

Разглеждайки проблемите на безпомощността и начините за засилване на личния контрол, известният американски психолог – Д-р Мартин Селигман – професор по психология в Пенсилванския университет, изгражда интересна и стройна теория за причините пораждащи песимистична нагласа у индивида и начините по които тя може да бъде повлияна.

В основата на явлението песимизъм, според М. Селигман, стои безпомощността. Това е състояние, при което каквото и да предприемем, не можем да променим случващото се с нас. Много неща в живота ни не подлежат на контрол – цвета на очите ни, нашият ръст, природните бедствия и т.н., но съществуват и множество действия и събития, над които можем да осъществим контрол и да променим, или да ги “предоставим за промяна на друг, например на съдбата” /М. Селигман/. Начинът по който третираме мисловно тази сфера от живота, може да намали или увеличи степента на контрол над различни действия и събития.

Своята “Теория за персоналния контрол”, М. Селигман базира върху две основни схващания – “придобита безпомощност” и “обяснителен подход”.
“Придобитата безпомощност” е реакция на оттегляне, която е породена от убеждението, че каквото и да направим то ще е последвано от провал.

“Обяснителният подход” представлява начинът, по който тълкуваме настъпващото събитие. Той модулира в много голяма степен придобитата безпомощност.

Как гледаме на причините за нещастията, дребни или големи, които ни сполетяват? Някои хора, онези които лесно се предават, обикновено търсят причината в самите себе си и често смятат, че това ще продължи вечно и определя всичко което вършат. Други, които се съпротивляват и не отстъпват лесно пред препятствията приемат, че несполуките им са плод на обстоятелствата и те бързо ще ги преодолеят. Обичайният начин, по който си обясняваме неблагоприятните събития, т.е. нашият обяснителен подход, е нещо повече от думите, които изричаме когато ни сполети несполука, това е мисловна нагласа, придобита през детството и ранните години от живота ни. Тя се корени в нашия възглед за мястото ни на този свят, дали се смятаме за ценени и достойни, или за негодни и безнадеждни. Това е основното което ни прави оптимисти или песимисти. Трите основни параметри, според М. Селигман, които характеризират “обяснителният подход” са трайност, обхват и персонализация.
Трайност – временен или постоянен.

Хората, които лесно се предават, вярват, че причините за неблагоприятните събития, които им се случват, са трайни, те ще продължат да съществуват, винаги ще ги има и ще влияят върху живота им. Тези, които се противопоставят на безпомощността, вярват, че споменатите причини са временни. Когато мислим за неприятните неща в категориите винаги и никога като тенденции, имаме траен песимистичен подход. Ако разсъждаваме в категориите понякога и напоследък и приписваме неблагоприятните събития на преходни условия, подходът ни е оптимистичен.
Обхват – бива специфичен или всеобхватен.

Докато разглежданият параметър трайност е свързан с време, параметърът “обхват” е свързан с пространството. Някои хора са в състояние да превъзмогнат бедите и да продължат да живеят нормално дори когато важен аспект от живота им – здраве, работа, семейни или любовни отношения страдат. Други, при неудача зарязват всичко и рухват. Нещата се свеждат до това – когато се натъкнат на провал в една област, хората, които дават всеобхватни обяснения за провалите си, се отказват от всичко, а онези, които дават специфични обяснения, могат да станат безпомощни по отношение на част от живота си, но да продължават да вървят напред. Всеобхватните обяснения водят до безпомощност в много ситуации, а специфичните – само в засегнатата област.
Персонализация – външна или вътрешна.

Когато се случи неблагоприятно събитие, можем да обвиним себе си /да интернализираме проблема/ или други хора и обстоятелства /да екстернализираме проблема/. Хората които при неуспех обвиняват себе си, като последствие имат ниско самочувствие. Те се смятат за безполезни, некадърни и недостойни за обич. Тези, които обвиняват външни фактори, не губят от самочувствието си когато имат неприятности. Те харесват себе си повече, отколкото хората които се самообвиняват. Обикновено ниското самочувствие се дължи на вътрешния подход за тълкуване на неблагоприятните събития.

Защо се спираме толкова подробно на проблема за обяснителния подход и придобитата безпомощност? Въпросът е интересен поради две основни причини. От една страна, ако вярваме, че причината за нестабилното състояние, в което се намираме е трайна – глупост, липса на дарба, грозота – ние никога няма да предприемем нещо за да я променим, няма да действаме по посока на самоусъвършенстване. Ако обаче вярваме, че причината е временна – лошо настроение, липса на усилие, наднормено тегло – можем да действаме за да я променим. Обяснителният подход има дълбок ефект в живота на възрастните. Той може да предизвика депресия в отговор на всекидневните неуспехи или да ни направи по-гъвкави и издръжливи. Той може да ни лиши от радостите или да ни позволи да изживеем живота си пълноценно, да ни попречи да осъществим целите си или да ни помогне да ги надскочим. Обяснителният подход на даден човек повлиява начина, по който другите го възприемат, като ги предразполага да работят заедно или против него. От друга страна глобалният подход към нещата се придобива в детството. Оптимизмът или песимизмът, развити като нагласа тогава, остават за цял живот. Всички победи или неуспехи се пречупват през призмата на основния подход и той се превръща в траен начин на мислене. Начинът, по-който майката обсъжда света заобикалящ едно дете оказва влияние върху неговия обяснителен подход. Според М. Селигман, равнището на оптимизъм на майката и на детето е много сходно, както за дъщерите, така и за синовете и не прилича на това на бащата. Това най-вероятно се дължи на факта, че малкото дете се вслушва в думите на човека, който се грижи за него /обикновено – майката/ и е склонно да ги възприеме като собствен подход. Друга значима фигура в живота на малкото дете е първият учител. От начинът на интерпретация на събитията, които той дава и от неговия подход, зависи в голяма степен развитието на състоянието на заучена безпомощност у детето. Запознавайки ви с тази теория бихме искали да заострим вниманието на родители и учители към отговорността, която всички ние носим за бъдещето на нашите деца.
материал на  

Най-яркият сън настъпва във фазата на бързо движение на очите и това състояние между фазите на съня продължава от около час и половина до няколко часа и се повтаря няколко пъти през нощта.
Причините за това защо хората изпадат в сънна парализа не са изяснени, но най-често това става, когато индивидът няма определен модел на заспиване, страда от недоспиване или спи по гръб.
Ето и някои факти за сънната парализа, които бихте искали да знаете:

1. Сънната парализа е изолиран период на покой, в който волевото мускулно движение е невъзможно, но движенията на очите и дихателните такива не са незасегнати.

2. В епизод на сънна парализа индивидът не може да говори.

3. Тялото, краката и дори главата не могат да помръдват. Въпреки това индивидът е способен да диша нормално и е наясно с това какво се случва наоколо.

4. Епизодът на сънна парализа може да продължи от няколко секунди до минути.
5. Сънната парализа обикновено започва в тийнейджърските години, зачестява между 20 и 30-годишна възраст и продължава в по-късния период на живота.

6. Тя може да се предава в семейството. Най-големият фактор зад сънната парализа е недоспиването, промяна в графика и спането по гръб.

7. Често сънната парализа е била свързвана със зли създания, невидими демони и нашествия на извънземни в миналото.

8. Когато някой вече е наясно със своите епизоди на сънна парализа, той може да я предотврати, мърдайки пръстите на краката си, стискайки юмрук или кашляйки, за да си помогне.

9. Сънната парализа настъпва, когато умът е частично буден, но тялото остава заспало.

10. Това може да бъде едно от най-ужасните преживявания, но няма сериозни медицински рискове.

11. Сънната парализа може да настъпи в двете фази на съня – опитвайки се да заспите или да се събудите.

12. По време на епизод на сънна парализа индивидът може да почувства силно тряскане или експлозия в главата си (сякаш вълни се разбиват в скали) или ужасяващи шушукания (плашещи думи сякаш от други същества, които желаят смъртта му). Някои чувстват удоволствие или задавяне, придружено със затруднения в дишането, което да се чувства като сексуален тормоз или изнасилване.
Колкото и плашещи да са тези факти, то ние можем да си отдъхнем, знаейки, че не съществуват доказателства за това, че сънната парализа може да убива. Получавайки достатъчно почивка, ние можем да избегнем тези ужасни епизоди.

материал на Фрамар

]]> https://www.art1a1d.com/2026/02/08/%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82-%d1%82%d0%b0%d0%b9%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b2-%d0%bc%d0%b5%d0%bd-amp-on/feed/ 0 https://www.art1a1d.com/2026/02/01/%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82-%d1%86%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%b8-%d1%85%d0%b0%d1%80%d0%b0%d0%ba%d1%82%d0%b5%d1%80-amp-on/ https://www.art1a1d.com/2026/02/01/%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82-%d1%86%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%b8-%d1%85%d0%b0%d1%80%d0%b0%d0%ba%d1%82%d0%b5%d1%80-amp-on/#respond Sun, 01 Feb 2026 09:59:48 +0000 https://www.art1a1d.com/?p=53432 С този тест
можете да определите
какви черти на характера доминират у вас
сега- в този момент.
Приятно забавлние!

Днес ние сякаш сме го приели като даденост. Носят го както мъже, така и жени, има го във всякакви разновидности, модели и разнообразни материи. Но докато се стигне до всичко това, на хората, а и на панталоните, определено им е било нужно доста време.

Животът на панталоните е белязан с традиции и социални аспекти, свързани най-вече с пола, който го носи. Много, много дълги години той се е носил единствено от мъже, а за да го спечелят за гардероба си, жените е трябвало да водят жестоки битки с нравите, обществените разбирания и нагласи.

В западната култура женските дрехи са много различни от мъжките облекла. На практика обществото си е изградило строги правила, изискващи хората да се обличат според техния пол. А правилата гласели, че панталони трябва да се носят само от мъжете…

Така векове наред обществото възпрепятствало жените да носят тази дреха. Разлика правят само общества като например тези в Китай и Малайзия, където и жените, и мъжете са облечени в дълги панталони.

Иначе панталоните се зараждат твърде късно във вида, в който ги познаваме днес. Техният прадядо се повил обаче още в древността. По това време сред първите, които носели панталони, били номадски конници в Евразия, ирански скити и древните персийци. В Китай панталони тогава били носени само от войниците.

Още тогава обаче носенето на панталони срещало неодобрение. Например, древните гърци смятали носенето на панталони от персийските мъже като знак на слабост.
Древните римляни пък смятали панталоните за непростим разврат. Самата дума bracatus – “носещ панталон”- означавала едновременно “чужд” и “изнежен”.

Видът на панталона през 14-ти век представлявал два съединени крачола, плътни по краката, обикновено с дължина до коленете или глезените. Недостатък обаче била дупката на чатала.

Имало е времена, когато американските индианци са смятали белите хора за безсрамни, защото под панталоните си били… голи. Самите индианци носели под панталоните набедрена превръзка.

През Средновековието в кройката на панталона се появил аксесоар, който имал за цел да прикрива именно несвързаните два крачола. Той представлявал нещо между бандаж и торбичка, която се привързвала на кръста и минавала между краката. Така се родила и идеята за панталон с дъно, който бил особено любим сред мъжете тогава и приличал на чорапогащник.

В Западната европейска култура са правени няколко опита за въвеждане на панталона, но истинското му приемане било чак през 16-ти век.

Роля за разпространението на панталона в света имали най- вече моряците. През 17-ти век те носели широки и провиснали панталони.

По време на Френската революция мъжете носели костюм с панталон до глезените или под коляното. Този стил е въведен в Англия в началото на 19 век, когато стават модерни панталоните с дължина до под коляното.

През 18-ти и началото на 19-ти век на мода били прекалено тесните панталони – лосини /от кожа на лос/. Обличали ги само мокри и те изсъхвали направо върху тялото. Те обаче ставали изключително тесни и ходенето с тях било мъчително болезнено.

През целия 19 век заедно с развитието на панталоните „еволюирал” и начинът за тяхното закопчаване. Постепенно от т.нар. матроски катинар – две закопчалки отляво и отдясно, закопчаването се измествало от най-различни други варианти, докато накрая се стигнало до всеизвестния цип.

През този период обаче започнало да се случва и най-интересното и определено значимо събитие в историята на панталоните. Били облечени за пръв път от жена! Това, разбира се, не било прието с овации от обществото, дори никак не се гледало с добро око на наглостта от страна на жените. Те на практика трябвало да водят война, за да могат да носят „мъжката” дреха.

В средата на 19 век момичетата, работещи в мините, започнали да носят панталон, когато са на работа. Именно с това свое поведение те скандализирали тогавашното викторианско общество. Панталоните обаче вървели ръка за ръка с полите, които момичетата навивали на кръста си над панталоните, за да не пречат на работата им. Въпреки че работели в наземната част на мината, при сортирането на въглищата момичетата извършвали тежък физически труд. Определено за тази работа полите биха пречили значително на движението им.

По това време актрисата Сара Бернар също се появява облечена с панталони. В американския Запад жените, работещи в ранчо, носели панталони за езда.

Първият дизайнер, който се „осмелява” да прекрачи границите на традициите при роклите и полите, е французинът Пол Поаре. През 1913 г. Поаре изработва панталони в ориенталски стил – тюрбани, панталони тип шалвар – „а ла султан” и поли в стил „харем”. За създаването на тези панталони той е повлиян от Шехерезада.

Първата световна война дала много работни места на жените, когато мъжете им отишли в армията. Въпреки че голяма част от жените все още носели поли, останалите, работещи в заводите, носели панталони и гащеризони.

През 20-те години на 20-ти век Коко Шанел се изявява като дизайнер, популяризиращ новото, вече женско облекло. Тя създава клошираните панталони за разходка, различни спортни дейности или езда.

Въпреки неизбежното навлизане на панталоните в женския гардероб, това облекло все още шокирало хората и през 30-те години на миналия век. Пример е появата на Марлене Дитрих и Катрин Хепбърн облечени с панталони във филмите, в които участват. Публиката обаче освен ужасена, била и очарована, тъй като актрисите спомогнали панталоните да станат по-приемливи за носене от жените.

Десетилетие по- късно светът отново бил във война и отново жените трябвало да поемат голяма част от иначе мъжките задължения. Това разбира се предполагало и носенето на панталони. Много от жените дори носели дрехите на мъжете си, когато ходели на работа. Така до лятото на 1944 г. продажбите на панталони за жени нарастнали с пет пъти повече в сравнение с предходната година.

След края на войната панталоните стават част от всекидневното облекло за работа, спорт или разходка. Истинската революция обаче настъпва чак през 60-те години на 20-ти век. Но дори и тогава в ресторантите не били допускани жени, облечени в панталони. Така женският панталон продължавал да бъде разгорещена и спорна тема.

Едва през 70-те панталоните най-накрая са официално признати за женска дреха, както за всекидневна, така и за официална, а десетилетие по- късно войната е почти напълно спечелена…

Но остава такава и до днес.

Панталонът, облечен от жена, все още не се възприема от някои страни по света.

Така например в Северна Корея жените, носещи панталони на работното си място, биват наказвани с принудителен труд или глоба в размер на седмичната надница на един работник.

Наказание 40 удара с камшик пък очаква и жените, носещи панталони в Судан.

За всяка война обаче са необходими много битки, а жените вече многократно са доказвали, че могат да ги печелят…

материал на www.fashionencyclopedia.com, www.wikipedia.org, www.chudesa.net, www.МenBG.com
автор Савина Ангелова

Оказва се, че този нюх към финансите е предаван от поколение на поколение и е заложен в тяхната Библия -Танаха.
Там пише:
…Короната на мъдрия са неговите богатства”.
Понякога изглежда, че успехът идва за мъдрия без никакви усилия.
“Използването на тъпа брадва изисква голяма сила, затова наточи острието.” Това е стойността на мъдростта… Тя е това да имаш опит и да можеш да преценяваш или отсъждаш какво е вярно, правилно или дълготрайно.
Казано просто- може да си много мъдър, но ако това не ти помогне да извличаш полза- какъв смисъл имат твоите знания?
Животът неведнъж е доказвал как не толкова умни хора са постигали много само, защото са използвали правилно и практично и малкото, което знаят и умеят.
Самият Линкълн, за който се говори, че има еврейска кръв обичал да казва: “Дайте ми шест часа да посека дърво и ще прекарам първите три в точене на брадвата”.
Танаха казва, че Господ дава мъдрост на тези, които обича.
Ако Господ дава мъдрост на тези, които обича, а мъдростта води до богатство, това още веднъж обяснява защо евреите разглеждат богатството като благословия и дар от бога.
Цар Соломон е една от централните фигури в еврейската история. [..] Неговата тайна към богатството била, че той търсил мъдростта преди всичко останало. Той не се интересувал от богатство или слава, а все пак именно това получил заедно с мъдростта.
Обърнете внимание: Евреите не се интересуват директно от парите.
Тяхната книга казва: Вместо да преследвате богатството, преследвайте мъдростта. Агресивното преследване на богатство може да доведе до разочарование…
… “Първо идва гордостта, после резилът; но със смиреният е мъдростта.”…
Когато човек е смирен и не се чувства като,, експерт ” по всички проблеми, той знае , че има какво още да научи и никога не спира да го прави.
Зиг Зиглар, който изгражда изключително успешна кариера в продажбите, казва: “Богатите имат малки телевизори и големи библиотеки, а бедните – обратното.”
Тези цитати ни доказват , че евреите поставят акцент върху ученето и самоусъвършенстването на всеки. Знанието е необходима стъпка към богатството, но не и достатъчна само по себе си.Без знания не може , но и само със знания също.Трябва практическо приложение на наученото.
В Танаха се казва: “Богатство, придобито чрез суета ще намалее, но онова, събирано малко по малко ще се увеличи.”
Казано просто: трябва да се учи не всичко , а нещо , което Ви интересува и го изучавайте дълго и внимателно.Не скачайте от предмет на предмет.Тук се има предвид не един конкретен предмет, а някаква дейност или работа с хора…Стремежът към богатството не трябва да бъде самоцел, а пътят към него- нечестен.
Стремежът към богатство, получено от високоплатена кариера и инвестиции е традиция в домашното възпитание на децата.Те насърчават децата си да се стремят към задоволен живот и умението да усещат кога един бизнес не може да се развие, защото идеята не е добра и трябва да се спре работата по него.
Ето как всяко еврейско дете още с Библията на своя народ започва да търси пътя към доброто финансово състояние чрез много упорито учене и самоусъвършенстване ….
Парите не са коренът на всяко зло. Парите са неутрална субстанция, която може да бъде използвана за добро или лошо, в зависимост от това кой и как ги използва. В крайна сметка, именно парите хранят, обличат и дават подслон на хората. Проблемите започват, когато парите са обичани повече от всичко друго. Това може да накара един човек в бедност да върши неправедни неща в стремежа си да се сдобие с пари.
Защото според евреите ,,Бедността кара хората да правят неща, които иначе не биха правили, само за да оцелеят”…
Ето как се предава желанието за правене на пари, но не за да управляват те човека, а той да ги насочва в правилна посока и за добро.
Еврейският народ учи децата си да не обичат бедността като социално явление , а не хората , които са попаднали сред нея.Пример е тяхната традиция в определен ден от месеца/ мисля , че всеки петък- може и да греша за деня / пред всеки дом да се оставя масичка с храна, за да си вземе всеки, който е гладен. Зная го от познати, които бяха излъгани от български работодател в Израел и докато се приберат в България бяха оцелели, благодарение на тази еврейска традиция.