Картината на Мунк „Писък“ се смята за знаково събитие в експресионизма и една от най-известните картини в света. Съществуват две трактовки за изображението: героят е обзет от ужас и крещи безмълвно, притискайки с ръце ушите си, или той закрива ушите си, за да не чуе звучащият наоколо писък на света света и природата. Мунк написал четири версии към картината „Писък“. Една от тези версии е, че тази картина е плод на маниакално-депресивна психоза, от която страдал художникът. След като излязъл от клиниката, където измкарал курс на лечение, Мунк повече не се върнал към работата по платното.

„Вървях по пътя с двама приятели – слънцето залязваше, и неочаквано небето стана кърваво-червено, аз спрях, усетих се изтощен и се облегнах на парапета. Гледах кръвта и огнените езици над синкаво-черните фиорди и града – моите приятели бяха отишли далече, а аз стоях, трепрех от вълнение, защото усетих един безкраен писък, пронизващ природата“, разказвал Едуард Мунк за историята около създаването на картината.

„Откъде сме дошли? Кои сме? Накъде отиваме?“, 1897г., Пол Гоген, Музей за изящни изкуства – Бостън

По указание на самия Гоген картината трябва да се „разчита“ отдясно наляво – трите основни групи фигури илюстрират въпросите, поставени в названието на картината.

Трите жени с деца представляват началото на живота; средната група символизира всекидневното съществуване на зрелостта; и последната група по зависъла на художника, „старата жена, приближаваща към смъртта, сякаш се е примирила и се е отдала на своите мисли, в краката й „странната бяла птица… представлява безполезността на думите“.

Дълбоко философската картина на постимпресиониста Пол Гоген е рисувана на остров Таити, където той избягал от Париж. След завършване на тази работа той дори искал да се самоубие, защото се чувствал изчерпан: „Вярвам, че това мое платно не само превъзхожда всичките ми предишни, но и че аз никога няма да създам нещо по-добро или поне нещо приблизително.“ Той живял още 5 години.

„Герника“, 1937г., Пабло Пикасо, Музей на кралица София, Мадрид

„Герника“ е сцена на смърт, насилие, зверства, страдания и безпомощност, без да се уточняват конкретните причини, но те са очевидни. Казват, че през 1940г. Пабло Пикасо бил привикан в гестапо в Париж. Веднага го попитали за картината „Герника“. „Вие ли направихте това?“, попитали художника. „Не, това го направихте вие“, отвърнал Пикасо.

Огромното платно-фреска „Герника“, рисувано от Пикасо през 1937г., разказва за нападението на доброволческите отряди на Луфтвафе над град Герника, в резултата на което шестхилядният град бил напълно унищожен. Картината била направена буквално за месец – Пикасо работел по 10-12 часа и още с първите наброски можел да се види цялостната идея. Това е една от най-добрите илюстрации на кошмара на фашизма, а също и на човешката жестокост и скръб.

„Портрет на Арнолфини“, 1434г., Ян ван Ейк, Лондонска национална галерея

Знаменитата картина е пълна със символи, алегории и разнообразни препратки – включително и подписа „Ян ван Ейк беше тук“ и я превръща не просто в произведение на изкуството, а в исторически документ на реално случили се събития, на които е присъствал художникът.

Портретът на Арнолфини и съпругата му се смята за най-сложното платно на художник през Възраждането в Северна Европа.

През последните години платното е натрупало голяма популярност в Русия благодарение на приликата между Арнолфини и Владимир Путин.

„Седящият демон“, 1890г., Михаил Врубел, Третяковската галерия, Москва

Картината на Михаил Врубел удивлява с образа на демона. Печалният дългокос млад мъж съвсем не прилича на обичайния представител на същество, обладан от зъл дух. Това е образ на силата на човешкия дух, на вътрешната борба на човека, на съмненията. Трагически сплел ръце, демонът седи с печални, вгледани в далечината огромни очи, заобиколени от цветя. Композицията подчертава стеснената фигура на демона, като че ли притисната от горната и долната страна на рамката. Самият художник казвал за най-известната си картина: „Демонът не е толкова злобен дух, колкото страдащ и тъжен, при все това – властен и величествен.“

“Апотеоз на войната”, 1871г., Василий Верешчагин, Третяковската галерия, Москва

Картината е толкова измразителна и дълбоко емоционална, че във всеки череп от тази могила, започваш да виждаш хора, тяхната съдба и съдбата на тези, които мъртвите повече няма да видят. Самият Верешчагин с тъжен сарказъм наричал платното „натюрморт“, защото на него е изобразена „мъртва природа“. Всички детайли от картината, в това число и жълтият колорит, символизира смъртта и опустошението. Яркото синьо небе подчертава мъртвилото на картината. Идеята на „Апотеоз на войната“ е изразена и в белезите от саби и куршуми по черепите.

„Американска готика“, 1930г., Грант Ууд, Чикагски институт по изкуства

Картината с мрачния баща и дъщеря е препълнена с детайли, които показват суровост, пуританство и ретроградност. Сърдити лица, къща по средата на платното, старомодни даже по модата на 30-те години дрехи. „Американска готика“ е една от най-разпознаваемите образи от американското изкуство от ХХ век. Любопитното е, че съдиите от конкурса по изкуства в Чикаго определили картината като „комична Валентинка“, а хората от Айова страшно се обидили, че ги обрисуват в такава непривлекателна светлина.

„Влюбените“, Рене Магрит, 1928г.

Картината „Влюбените“ съществува в два варианта. На едната мъжът и жената, чиито глави са увити в бял плат, се целуват, а на другата главите им са обърнати към зрителите. Картината удивлява и очарова. С двете фигури без лица Магрит предава идеята за слепотата на любовта. Слепота във всеки смисъл: влюбените не виждат никого, не виждаме истинските им лица и ние, а освен това те са загадка и един за друг. Но може би точно за това ние продължаваме да ги гледаме и да се мъчим да разгадаем какви са и как изглеждат. Едва ли не всички картини на Магрит са ребуси, които не могат да се разгадаят напълно. Тя говори за изменчивостта и лъжливостта на видимото, за скритата тайнственост, която обикновено не забелязваме.

„Разходка“, 1917г., Марк Шагал, Третяковска галерия, Москва

„Разходка“ е автопортрет на Шагал със съпругата му Белла. Неговата любима се носи в небето и се опитва да отнесе и Шагал, несигурно стъпил на земята, която сякаш само докосва с върха на обувките си. В другата ръка на Шагал има синигер – той е щастлив с една птица в ръката и с жерав в небето. Обичайно сериозният и саркастичен до крайност Шагал в тази своя картина е „написал“ възхитителен манифест на своето щастие, пълно с алегория и нежност.

„Градината на земните удоволствия“, 1500-1510г., Йеронимус Бош, Прадо, Испания

„Градината на земните удоволствия“ – най-известният триптих на Йеронимус Бош, получил името си от централната тема на триптиха, е посветен на греха и сладострастието.

Картината е пълна с прозрачни фигури, фантастични съоръжения, чудовища, халюцинации, придобили плът, адски карикатури на реалността, на които той гледа изпитателно, с изключително остър поглед.

Някои учени са искали да видят в триптиха картина на човешкия живот през призмата на суетата и образа на земната любов, а други – тържество на чувствеността. Въпреки това простотата и известната отстраненост, с които са предадени отделните фигури, както и благосклонното отношение към това произведение от страна на църквата, е другият прочит и посока, които ни карат да се съмняваме, че съдържанието на платното е еднозначна възхвала на телесното удоволствие. Споровете за това как трябва да се тълкува платното не са спирали.

„Двете Фриди“, 1939г., Фрида Кало

Историята на трудния живот на мектсиканската художничка Фрида Кало стана широко известна след филма „Фрида“ със Салма Хайек в главната роля. Фрида е казала за своите картини съвсем просто: „Аз рисувам себе си, защото много години прекарах в самота и това е единствената тема, която познавам повече от всичко.“ На нито една картина Фрида не се усмихва: сериозно, даже скръбно лице, сключени вежди, едва забележимият мъх над плътно свитите устни. Идеята на картината е зашифрована в детайлите, във фона, в нещата около Фрида. Символиката на Кало се опира на националната традиция и е тясно свързана с индианската митология на доиспанския период.

„Мостът Ватерло. Ефектът на мъглата“, 1899г., Клод Моне, Ермитаж, Санкт-Петербург

При разглеждане на картината отблизо зрителят няма да види нищо освен платно, на което са нанесени дебели маслени мазки. Цялата магия на платното се разкрива, когато постепенно започнем да се отдалечаваме от него. Отначало ще се появи една непонятна полуокръжност, минаваща през средата на картината, после ще съзрем очертанията на лодка, и на разстояние около два метра пред нас изведнъж ще се разкрие в логическа верига всички свързващи детайли на произведението.

„Номер 5, 1948“, 1948г., Джексън Полак

Странността на тази картина е в това, че платното на лидера на американския абстракционизъм, който рисува тази картина, като разлива боя върху сложено на пода парче от гипсофазер, и това е най-скъпата картина в света. През 2006г. на аукцион в „Сотбис“ за нея мексиканският финансист Дейвид Мартинес плаща 140 млн. долара. Полак казва за своето творчество: “Аз продължавам да се движа далеч от обичайните инструменти на художника, като статив, палитра и четка. Предпочитам пръчки, лопати, ножове и изливане на боя или смесване на бои с пясък, счупени стъкла или нещо друго. Когато бях вътре в картината, аз не осъзнавах какво правя. Разбирането идва после. Не се страхувам от промяна или разрушаване на образа, защото картината живее свой собствен живот. Аз просто й помагам да се измъкне. Но ако загубя контакта си с картината, се получава боклук и безпорядък. Ако не загубя този контакт, то тогава се получава чиста хармония, лекота на начина, по вземаш и даваш.“

„Ръцете му пречат“, 1972г., Бил Стоунхем

Тази картина разбира се не може да се причисли към щедьоврите на световната живопис, но странно – това е факт. Около картината с момчето, куклата и дланите, притиснати към стъклото, вървят легенди. Те са от „тази картина убива“ до „децата на платното са живи“. Картината наистина е страшна и е предизвиквала масови страхове и фантазии.

Художникът заявява, че на картината е изобразен самият той на 5 години, че вратата е разделителната линия между реалния свят и сънищата, куклата е диригентът, който може да задържи момчето в този свят. Ръцете му представлявали алтернативните възможности на живота.

Картината придобива известност през 2000г., когато е обявена за продажба в интернет със своята ужасяваща предистория за нейното смъртоносно влияние, и купена за 1025 долара от Ким Смит. Смит е залят с писма със страшни истории и искания тя да бъде изгорена.

Превод: Рени Нешкова материл на 

Първо, Франц ІІ, император на над 800-годишната Свещена римска империя, която съществува само още две лета, създава Австрийската империя, в която обединява земите на Хабсбургите.

Второ – ражда се малкият Йохан Щраус, който ще основе една истинска музикална империя – империята на виенския валс, за да я предаде по-късно на своите наследници, които да я доразвият и разхубавят. Освен с валсове, тази империя е пълна още с някои от най-известните оперети в света, със забележителни полки и, разбира се, с героични маршове.

Радецки марш. Всички сме го чували. Това е сред най-известните маршове на Йохан Щраус, родоначалник на дълга виенска музикална фамилия, наричан още Щраус Баща, Стария Щраус или Щраус І. Този марш е посветен на чешкия граф и австрийски фелдмаршал, герой от войните с Наполеон и италианските кампании, Йозеф Радецки.

 Йохан Щраус  преди близо 200 години създава, ръководи, захранва с композиции, истински хитове за времето си и дирижира своя знаменит оркестър, с който обикаля и жъне успехи из цяла Европа. Този успех, който не е само музикален, а и финансов, води до истинска въздишка на облекчение у момчето Йохан, родено в твърде бедно семейство.

Само на 28 години обаче той вече може да си позволи луксозната виенска къща Hirschenhaus, по-известна като Златният елен. И сигурно затова създава своята бърза полка, наречена „Въздишката”, в която наистина става неочакваното – музиката спира, за да може оркестърът…..да въздъхне с облекчение.

Щраус Баща завладява европейската музикална сцената и превръща виенския валс в модна икона на епохата, а така подготвя и пътеката на славата за своя син Йохан Щраус ІІ. Но какво да прави горкият Йохан Баща, принуден е да работи непрекъснато. Освен голяма къща, има вече семейство, след като през 25-та година се жени по спешност за Ана Щрайм.

Тя ражда първия му син, наречен Йохан. В следващите години обаче Старият Йохан, който няма още и тридесет, поддържа връзка и има поне пет деца от доста по-младата Ева Трамбуш, връзка, която става причина не само за раздялата с Ана, но и за сериозния разрив с прочутия наследник на таланта и оркестъра му – Йохан Щраус, наричан още Щраус Син или Щраус ІІ.

Ако бащата Йохан създава новата обществена слава на виенския ¾ валс, като го измъква от блатото на предразсъдъците, то синът Йохан я подхваща, развива и издига тъй наречената дотогава „лека музика” до постоянен гост на най-прочутите салони и най-големите музикални театри в Европа и света. Да, валсът, още от възникването си като салонен танц през втората половина на ХVІІІ век, има лоша слава, защото при него мъжете и жените са твърде близо един до друг, а понякога дори се докосват.

Църквата го забранява, но тази забрана не спира по-разкрепостените младежи да продължат да се докосват с удоволствие под формата на танц. Постепенно забраната се разпада и през ХІХ век валсът върви не просто към реабилитация, а към истински разцвет, най-вече в творчеството на Йохан Щраус Младия.

 Младият Йохан е подготвян от баща си за чиновник – изпратен е да учи счетоводство и му е забранено да се занимава с музика. Майка му Ана обаче, било от женска проницателност, било напук на баща му, помага на сина си да учи тайно при най-добрите музиканти от бащиния оркестър. Големият дебют на Йохан Щраус Син е през октомври 1844 във виенското Доммайерс казино.

Щраус Баща се разбеснява заради музикалния дебют на сина си и заради дългата лъжа. Той къса собствените си договори с въпросното казино, както и връзките с Йохан. От своя страна обаче синът също къса връзката с баща си, бесен както заради неговото отношение към майка му Ана, която той все пак изоставя заради любовницата си, така и поради политически различия. По онова време, освен музикален, Виена е и социално-революционен кошер – но бащата е на страната на империята, докато синът е за революцията. Той дори предприема и някои неразумни действия, които го водят до ареста и едва не съсипват музикалната му кариера. Все пак лошото развитие е избегнато.

Скоро след това бащата Йохан Щраус, едва 45-годишен, умира от скарлатина, а синът Йохан Щраус остава сам на белия свят, наследил таланта му, страстта му към жените и веселия живот, голямата му къща, както и прочутия му оркестър. И май точно тогава в ушите му започват да звучат истинските „Гласове от пролетта”, макар че той ги превръща в музика доста години по-късно:

Братята на Йохан Щраус – Йозеф и Едуард, също стават прочути композитори. Не колкото баща си и брат си, но все пак – доста прочути. Семейството и близките приятели, кой знае защо, наричат Йозеф Щраус – Пепи. Баткото Йохан казва за него – „измежду нас двамата Пепи е по-талантлив, но аз, по щастлива случайност, съм по-известен”. Йозеф Щраус, освен че сам композира, помага на Йохан в управлението на оркестъра и участва в турнетата, които са дълги и изтощителни.

И умира след едно такова турне през 1870 година в Полша, която по онова време е окупирана от Русия. За смъртта му има две версии – едната е, че по време на концерт пада от диригентския пулт и си удря главата, а другата, че е бит от пияни руски войници. И в двете версии смъртта му изглежда нелепа и трагична.

Едуард Щраус пък има тъжната съдба на практика да закрие цялата музикална империя на фамилията, въпреки иначе жизнерадостните си композиции. Да наистина, Едуард има син, останал в музикалния свят с името Йохан Щраус ІІІ, но той не продължава семейната традиция, известен е повече като диригент, не толкова като композитор. Пък и баща му Едуард наистина сякаш поставя голяма музикална точка, не многоточие след себе си.

През 1901-ва, когато братята му са вече покойници, Едуард прави последно турне, разпуска прочутия Щраус оркестър и се оттегля напълно от музикалния живот. През 1907-ма спазва една стара договорка между братята и изгаря голяма част от музикалния архив на фамилията, за да не попадне това богатство в лоши ръце. Самият той умира през 1916-та.

Но дотогава има още много време. А сега, през 1849-та година, едва погребал баща си, на Йохан Щраус Син му предстоят още много важни и маловажни, но при всички случаи интересни музикални и житейски дела. Той е диригент на дворцовите балове във Виена. Прави прочутия вече Щраус оркестър още по-прочут, като обикаля с него всички европейски столици, както и Съединените щати. Години наред ходи в Русия, където преживява голяма, но нещастна любов с руска аристократка на име Олга.

Жени се три пъти, но няма деца. Разделя се с втората си жена, но тъй като католическата църква не разрешава развода, отказва се от религията и австрийското си гражданство, става гражданин на херцогство Сакс-Кобург-Гота и се жени за последната си любов, немкинята Аделе Дойч.

Междувременно, окуражен от Жак Офенбах, освен валсове, полки и маршове, започва да пише оперети, поне две от които – „Цигански барон” и „Прилепът”, са в програмите на най-големите музикални театри по света и до днес. Йохан Щраус ІІ умира от пневмония през пролетта на 1899 година, докато композира музика за балета си „Пепеляшка”.

Макар и недовършена обаче, не ви ли оставя тя с усещането, че при прочутата музикална фамилия Щраус нещата никога не свършват, че всичко, свързано с тях, винаги започва отначало.

материал на http://bnr.bg

Кои прочути хора е трябвало да чакат дълго, за да изгрее тяхната звезда? БГНЕС предлага класация на знаменитостите, чийто талант не е забелязан веднага:

Алберт Айнщайн

За неговата интелигентност се разказват легенди, но в детството си Алберт е бил доста далеч от вундеркинд. Той е проговорил едва на 3-годишна възраст, а на 7 се е научил да пише. Айнщайн се е провалил на приемния изпит във Висшето техническо училище на Цюрих заради лошите си познания по френски. Всичко това не му е попречило да стане един от най-великите физици и изобретатели на всички времена.

Джуди Денч

Прочутата британска актриса е носител на всички големи награди в седмото изкуство – „Оскар“, „Златен глобус“, БАФТА и др. Но в началото на кариерата си през 60-те години на миналия век актрисата често е слушала доста неприятни изказвания по свой адрес. Като например: с такава външност няма място в киното.

Винсент Ван Гог

Надареният художник е бил смятан за неудачник приживе. Той е бил алкохолик и често е изпадал в депресия. От 2000 картини, които е нарисувал, Ван Гог е успял да продаде само една за прилична сума. Въпреки всичко той никога не е губил надежда. И се е оказал прав: днес творбите на гениалния импресионист са едни от най-скъпите в света.

Джоан Роулинг

12 издателства са отхвърлили бъдещия бестселър „Хари Потър“, неговата авторка се е препитавала с помощи като безработна. Най-накрая през 1997 г. е издаден първият роман от поредицата за детето магьосник.

За кратко Джоан Роулинг става световноизвестна.

През 2017 г. „Форбс“ я обяви за най-високоплатения писател.

Уинстън

Чърчил Бъдещият британски премиер не е бил примерен ученик: и като дисциплина, и като постижения Чърчил е бил на последно място в класа си. Баща му е бил убеден, че нищо няма да излезе от него. Но прогнозата не се е сбъднала. Освен велик политик, който изведе Британската империя като победител от касапницата на Втората световна война /1939-1945 г./, Уинстън Чърчил е носител на Нобеловата награда за литература. Изкуството му на оратор и стратег са изиграли важна роля в световната политика.

Алън Рикман

Най-романтичната роля на британския актьор Алън Рикман е на полковник Брандън в екранизацията на романа на Джейн Остин „Разум и чувства“. Но истинска слава му носи ролята на професор Сивиръс Снейп в сагата на Хари Потър. Тук е мястото да кажем, че първоначално продуцентите въобще не са си го представяли в тази роля. Впрочем Алън не е станал веднага актьор, неговата първа професия е дизайнер. За съжаление той си отиде от нас твърде скоропостижно – на 14 януари 2016 г.

„Бийтълс“

„Групите с китаристи вече не са на мода“. Тези думи са чули момчетата от Ливърпул по време на прослушването в звукозаписното студио Decca през 1962 г. По-късно компанията Parlophone, проявявайки прозорливост, е подписала договор с младите музиканти. Бъдещето ще покаже, че това е съдбоносна крачка. „Бийтълс“ взривиха света със своите изпълнения и спечелиха безпрецедентна популярност.

Кристоф Валц

Наследник на виенска артистична династия Кристоф Валц до 50-та си годишнина е бил познат само на тесен кръг продуценти на телевизионни сериали. През 2009 г. с помощта на Куинтин Тарантино той прави пробив в Холивуд. За ролята си на щандартенфюрер от СС във филма „Гадни копилета“ Кристоф Валц е удостоен с най-авторитетната награда – „Оскар“.

материал на http://www.bgnes.com

Първи сполучлив опит да подредят сезоните и дните във времето, за да има ред и в обществения живот правят Древните римляни. В началото те имали календар от 10 месеца, но той не отговарял на сезонните промени и извършваната селскостопанска работа. Всеки гражданин имал да плаща всеки месец задължения към държавата и за да не забрави, си водел тефтер- наречен ,,календариум”.
Получавало се разминаване в изплащането на дълговете и прибирането на реколтата, чувствало с някакво разминаване във времето. Ето защо по-късно, по примера на етруските, римляните разделили годината на
12 месеца, като било разрешено върховният жрец на няколко години да определя допълнителен месец. Всички месеци имали имена и били посвещавани на някого. Началото на годината започвало с месец март, който бил посветен на Марс- богът на войната, тъй като с идването на топлите дни започвали военни действия. Април се приемал за начало на пролетта и природата се украсявала с цветове. Май- бил посветен на Богинята Майа -покровителката на Вселената. Юни- на богинята Юнона- покровителката на семействата. Юли-след 44 г.пр. н.е бил посветен на Юлий Цезар, защото той бил роден през този месец. Август- посветен на Октавиан Август. Следвали септември, октомври, ноември и декември, които имали поредни номера-7, 8, 9, 10. Януари бил посветен на Бог Янус- който имал 2 лица: едното обърнато към Старата ,а другото към Новата година. Февруари- ,,фебруаре”-почиствам. Това бил месецът на поднасяне на дарове и приношения за опрощаване на грехове. Мерцедоний- бил месеца на Великия жрец, който можел да определя кога точно се появява този месец, в коя година. Новата година за римляните започвала от 1 април, защото на този ден започвало управлението на държавата от нов консул- управител. И нещо любопитно, което свързва Нова година и 1 април- денят на шегата.
През януари избухнал бунт срещу управниците и се наложило предсрочно да се избере нов управител, който започнал работата си през януари. Така следващият консул трябвало да бъде избран отново през януари. Това се превърнало в традиция.
Така Новата година– на 1 април– станала ”лъжливата” Нова година и постепенно този ден се преврънал в празник на шегите и смеха.
Така подредени месеците в година римляните ги нарекли ,,календар”-на името на тефтера, в който всеки месец гражданите си записвали своите задължения. Скоро се разбрало, че този календар има недостатъци, но най-голям проблем създавало правото на жреците да определят марцедоний, защото те започнали да злоупотребяват с това. Имало случай, когато жреците определяли марцедоний 2 пъти за една година, а заедно с това се увеличавали и дълговете на гражданите. Когато Юлий Цезар започва да управлява Древен Рим и римляните завладяват Египет, видели как египтяните броят времето. Казват, че Цезар поканил александрийския учен и астроном Созиген в Рим, за да ръководи екип от учени, които да изработят нов римски календар по подобие на египетския. Созиген разделил годината на 12 месеца с различна продължителност. Запазил имената на повечето месеци. Премахнал мерцедоний.  Цялата година определил от 365 дни, а всяка четвърта- била 366 дни и получила названието – високосна.
Самият Юлий Цезар наредил за начало на всяка година да бъде определен месец януари, тъй като тогава консулите встъпвали в длъжност и започвала новата стопанска година за домакинствата, техните нови задължения към държавата. Така се родил ,,юлиански календар”. Това станало на 1 януари 46г.пр.н.е. Този календар живее и се използва до 1582 година, когато го заменил календарът, въведен от Папа Григорий XIII

У нас сега използваме Григорианския календар, който е въведен след решение на Народното събрание през 1916г.

Днес той мери времето в целия свят.

На 29 декември 1721 година в Париж се ражда Жан-Антоанет Поасон. Но това име едва ли ви говори нещо. Мадам Дьо Помпадур обаче е известна дори и за хората, които слабо познават историята. Защото това е жената, която успява в продължение на почти 20 години да запази статута си на официална фаворитка на френския крал и неофициално да е най-влиятелната дама в държавата.

Легендарната Мадам дьо Помпадур несъмнено е една от най-любопитните женски фигури в историята, а името й носи красноречиви асоциации – на успешна кралска метреса.

Малцина обаче си дават сметка, че подобно звание е подплатено със солидни заслуги, което означава, че дамата притежава завидни качества. И те не се изчерпват само с чар, красота, ефектно присъствие във висшето общество. Все пак трябва да си дадем сметка, че говорим за Франция през XVIII век, когато званието „официална метреса“ е знак за висока чест и към тази позиция се стремят кажи-речи всички дами в двора. А присъствието в кралските чаршафи е знак не само за височайшо благоволение, но и за влияние над решенията на владетеля.

Несправедливо е да определяме тази толкова сюжетна и умна жена само като изключително сластолюбиво същество, способно да оплете в мрежите си глупавите и суетни мъже. Първият роман за Мадам дьо Помпадур с автор Клаудия Циглер го потвърждава. Ако читателят вникне в страниците на едноименното издание, ще съпреживее почти кинематографично не само чара на Мадам, но и ще усети деликатния парфюм на цяла една епоха, доста интересна при това.

В леглото на краля

Истинското име на Мадам дьо Помпадур е Жан-Антоанет Поасон, родена на 29 декември 1721 година. Според собствените й думи още на 9 разбрала, че съдбата й е отредила нещо необикновено – майка й я завела на гадател, който й предрекъл, че един ден ще „царува над сърцето на краля“. Малката Жан израства като умна и нежна девойка, която 20-годишна се омъжва за богатия Шарл-Гилем дьо Норман д’Етиол.

Младоженците получават като сватбен подарък огромно имение в близост до кралската ловна местност в горите на Сенарт. Очарователната му стопанка с овално лице и малка закачлива уста скоро става известна с изисканите си приеми, на които събира отбрани гости. Самата мадам д’Етиол блестяла с изключителен ум и била доста забавна – слава, която скоро я превърнала в звезда на парижките салони. През 1745-а. Луи XV дава маскенбал по случай женитбата на дофина.

Приближени на двора вкарват непоканена буржоазката Жан-Антоанет д’Етиол. Жан е облечена като богинята Диана, Луи е в модерния костюм на тисово дърво. Тя е на 24 години, омъжена, с две деца, той – на 35, женен, с 11 деца, освен това страда по преждевременната загуба на младата си метреса. И какво значение има всичко това, когато богинята изпрати невидимите си стрели.

Луи забравя и жена, и деца, и траур, за да се впусне презглава в най-подлудяващата любов на живота си, а малката буржоазка, заемайки своето място в сърцето му, застава на върха на неписаната йерархия на тънещия в лукс и интриги чудовищно голям дворец. Кралят я дарява с титлата маркиза и оттук насетне Жан поема в историята като маркиза Дьо Помпадур.

Колко е важно да бъдеш забавен

Основното качество на Мадам дьо Помпадур е не нейната красота, а ум. Тя била дребна на ръст и затова скоро въвела модата на високите токчета, за сметка на това била доста упорита в работата си над чувствата на краля. А Луи XV най-много от всичко се плашел от скуката. В знаменитите си салони Мадам събирала целия интелектуален елит на Франция. Слави таланта на Волтер и не пропуска да го рецитира, блести в разговорите, пее чудесно. Освен това малката „птичка“ на владетеля чуруликала нежно на рамото му всеки път, когато го виждала оклюмал и потънал в мрачни мисли.

В „Мадам дьо Помпадур“ (изд. „Емас“) виждаме „Бисерът на Франция“ като една от големите личности със заслуги към културата на Франция. Без нея надали Франция щеше да произвежда финия севърски порцелан, надали Просвещението щеше да е същото. Тя издейства средства за талантливи художници и занаятчии, като сама създава една от най-големите колекции на своето време и допринася за развитието на стила рококо в архитектурата, модата и мебелите.

Известна е историята за създаването на прочутата френска Енциклопедия. В едно мрачно утро Луи XV се събудил и решил да подпише няколко указа. След като закусил с няколко желирани пъдпъдъка и печени фазани със сирене рокфор, пристъпил към изпълнението на важните държавни дела. Мадам дьо Помпадур го убедила, че трябва да започне именно със Закона за издаване на френската енциклопедия, която да събере мъдростта на вековете.

Кой изхарчи народните пари

Мадам дьо Помпадур е обожавана от елита и ненавиждана от простолюдието. Причината – метресата на краля с лека ръка харчела парите на народа и буквално опразнила хазната с реализацията на идеите си. Тя купувала замъци и ги преобразявала със скъпи мебели, обличала се в най-разкошни дрехи и с охота позирала на художниците. Поръчвала скулптури, давала милиони за колекции от картини, порцеланови фигури, лампи. Много от тях и до ден днешен красят залите на Версай. Наскоро пък по време на търг анонимен колекционер заплати за едно от креслата на Мадам колосалната сума от 601 500 евро.

Добра приятелка, вместо лоша любовница

В любовта Мадам дьо Помпадур е знаменит стратег, от който съвременните жени могат само да се учат. Скоро след като разбира, че не може да задоволява прищявките на краля в леглото, Мадам се оттегля и сама започва да избира метреси на владетеля. Тя остава близка до Луи чак до смъртта си, а той от своя страна я боготвори и обезпечава материално. Мадам дьо Помпадур е автор и на знаменитата фраза „По-добре добра приятелка, отколкото лоша любовница“.

Една от най-известните фрази в света „След нас и потоп“ принадлежи именно на мадам Дьо Помпадур. Как става това – през 1755 г. тя е помолена от австрийския дипломат Граф Кауниц да се намеси в преговорите, довеждащи до подписването на Версайския договор от 1756 г. който намалява френско-австрийския антагонизъм. Договорът довежда до т.нар. Седемгодишна война, в резултат на която Франция губи Нова Франция в Канада. Според слуховете, след загубата на некадърното ѝ протеже маршал дьо Субиз (в битката при Росбах, която той губи от прусаците) мадам Дьо Помпадур утешава краля с прочутото : ‘“След нас и потоп“.

Ето още цитати от мадам Дьо Помпадур:

Шампанското е единственото вино, което една жена може да пие и да остава красива.

Любовта е удоволствие за един сезон, приятелството – за цял живот.

Тайната на политиката е да знаеш кога да лъжеш и кога да запазваш мълчание.

/ материал на 24 часа /<

Предлагам на вашето внимание един много интересен поглед към героя през усещането на творците за него.
Великоклепни и много силни са картините на всички художници, които той е докоснал със личната си съдба.
Хубаво е и децата да ги видят!
Аз благодаря сърдечно на авторите на тази прекрасна презентация, защтото дадоха много емоция и храна за моята даскалска душа!