Писателят Светозар Димитров, с псевдоним Змей Горянин, е име в българската културна история, което обаче дълго време е премълчавано и дори забранявано. Причината е, че е осъден на една година затвор от Народния съд, произведенията му са включени в списъка на забранените книги, а дейността му е порицавана и наблюдавана. В каталога на написаното от него срещаме романи, исторически хроники, публицистика, пътеписи, спомени, афоризми. Той е автор на над 50 книги, между които историческият роман „Кнез Иван Кулин“, описващ събитията около Видинското въстание срещу османската власт през 1850 г., на трилогията „Дунав тече“, „Бачо Киро“, „Звезда керванджийка“.
***
Жадувам слънчеви простори,
а в мрак потъвам ден след ден; –
за слънцето очи разтворил –
от слънцето съм ослепен.
Почуквам с просешка тояга
и безнадежден диря брод. –
Но как бих могъл да избягам
от собствения си живот?
ТИ ИДВАШ, моя есен. Тиха
целуваш старата гора
и в твойта сивкава зора
мъгли листата изгориха.
Мъглите падат и над мене, –
о, моята душа е злак
и чака с тихо примирение
да падне сняг, да падне сняг…
МАЛКИТЕ птички се готвят за юг. –
Малко сърце, ще зимуваш ли тук?
Или със птичките скоро и ти
леко далеко ще си отлетиш?
Малко сърце, отлети без тъга!
Ти ще загинеш щом падне снега.
Мен той не ще ме сломи и попари -:
Мойте коси е отдавна прошарил!…
***
Женското сърце е разтегливо,
майчиното — непроменливо.
***
Така е нареден света,
че всяко зло е за добро:
загубиш ли си съвестта —
намираш злато и сребро.
***
Желая времето да прикова
със сребърния гвоздей на луната,
да задържа нощта и тишината
и току-що дочутите слова.
Една умряла дума ме споходи,
двусрична, проста думичка: любов.
Разтваря се смраченото небо
и светъл спомен в светъл път ме води.
Изгасям недопушена цигара;
броя часът по градския часовник
и с мисли сиви, тежки и оловни
откъсвам две листца отъ календара.
Сподели :) 
