Оказването на контрол над усещането за болка, което съпътства хирургическите интервенции се е превърнало в стремеж за немалко медици. Отделните нации се стремели да се справят с тази задача със средствата, с които разполагали (например древните китайци и индийци разчитали на наркотичните растения, смесени с алкохол). Впоследствие римският медик Диоскорид за пръв път е използвал думата анестезия, като нарицателно, за да опише упойващо лекарство, синтезирано от него. Вероятно така е започнал пътят на упойките в медицинската наука.
Опитите за предизвикване на състояние, познато днес като обща упойка, могат да се проследят през цялата писана история на света – при древните шумери, вавилонци, египтяни, римляни и китайци. През Средновековието, което съвпада с т.нар. Мюсюлмански златен век, учените правят значителни открития в медицината, включително и първите вещества, които могат да се използват сигурно като упойка.
Думата анестезия, създадена от Оливър Уендел Холмс (1809-1894) през 1846 г., произлиза от гръцката представка „ан“, която означава „без“, и „естезис“ – усещане – т.е. буквално смисълът е „премахване на усещанията“.
Първите опити за обща упойка вероятно датират от праисторическия период и се характеризират с някакви билкови средства. Разбира се, алкохолът е най-древният седатив – той е използван за първи път в Месопотамия преди хиляди години.
Опиум
Смята се, че шумерите са култивирали и отглеждали опиумен мак (Papaver somniferum) в долна Месопотамия още през 3400 г. пр. н. е., въпреки че информацията все още е спекулативна. Повечето древни свидетелства, отнасящи се за опиумния мак, са написани на малка бяла керамична плочка от края на третото хилядолетие пр. н. е. Тя е открита през 1954 г. при археологическите разкопки на Нипур и днес се съхранява в Музея по археология и антропология на Университета в Пенсилвания. Разчетен от Самюел Ноа Крамър и Мартин Леве, плочката се смята за най-старата фармакопея, открита до този момент.
Някои шумерски таблички от тази епоха съдържат и идеограмата „hul gil“, което се превежда като „растението на щастието“ и някои автори смятат, че става въпрос за опиума. Терминът „gil” все още се използва в определени части на света. Шумерската богиня Нидаба често е изобразявана с макове, израстващи директно от рамената й.
Около 2225 г. пр. н.е. територията на Шумер става част от Вавилонската империя. Знанията за употребата на опиумния мак и еуфоричния му ефект са предадени и на вавилонците, които разширяват държавата си на изток чак до Персия, а на запад до Египет. Така опиумът вероятно достига и до тези цивилизации.
Британският археолог и специалист по клинописно писмо Реджиналд Кембъл Томпсън пише, че опиумът е известен на асирийците през VII в. пр. н. е. Терминът „Arat Pa Pa”се появява в асирийската колекция от асирийски плочки Herbal, които датират от около 650 г. пр. н. е. Според Томпсън терминът е асирийското наименование на сока от мак и може етимологичният му произход да е свързан с латинската дума „papaver”.
Древните египтяни използват някои хирургични инструменти, както и нерафинирани аналгетици и упойващи вещества, включително екстракт, добит от плодовете на мандрагората. Употребата на препарати, подобни на опиума, при хирургични интервенции е описана в папируса на Еберс – египетски медицински текст, написан по време на 18-тата династия. Въпреки това е спорно дали опиумът е бил познат в древен Египет. Гръцките богове Хипнос (Сън), Никс (нощ) и Танатос (Смърт) често се изобразяват с мак в ръка.
Преди пренасянето на опиума в древна Индия и Китай тези цивилизации са сред първите, които употребяват тамян от канабис и самакитка. Около 400 г. пр. н. е. Сушрута Самхита (текст от индийския субконтинент, засягащ аюрведическата медицина и хирургия) защитава употребата на вино с тамян от канабис като упойка. До VIII в. пр. н. е. благодарение на арабските търговци опиумът достига до Индия и Китай.
От 900г. до 1800г.
Арабските и персийски лекари са сред първите, които започват да употребяват перорални анестетици, както и такива за вдишване. Фирдоуси (940-1020) е персийски поет, живял по време на Абасидския халифат. В „Шахнаме”, неговата епична национална поема, той описва цезаровото сечение, извършено на героинята Рудаба. Като упойка той разказва за специално вино, направено от зороастрийски свещеник. Въпреки че „Шахнаме” е измислено произведение, откъсът без съмнение подкрепя твърдението, че общата упойка е описана за първи път в Персия, ако не и прилагана.
През 1000 г. Абу ал-Казим ал-Захрауи (936-1013 г.), арабски физик, който е определян като бащата на хирургията и живее в Ал-Андалус, публикува 30-томния си труд Kitab al-Tasrif, първата илюстрирана творба, посветена на хирургията. В своята книга той пише за употребата на упойка по време на операции.
Около 1020 г. Ибн Сина (980-1037) описва употребата на анестетик за вдишване в „Медицински канон“. В книгата се споменава за „сънотворна гъба“, напоена с аромати и наркотични вещества, която се поставяла под носа на пациента по време на хирургични интервенции.
Ибн Зур (1091-1161) е друг арабски лекар от Ал-Андалус. В своя учебник по медицина, създаден през XII в., Al-Taisir, той говори за обща упойка.
Тези трима арабски лекари са само част от многото, които извършват операции под въздействието на анестетик за вдишване под формата на гъба, напоена с психогенни вещества. Между X и XIII в. опиумът си проправя път от Мала Азия към всички части на Европа.
Между XIII и XV в. в Англия се използва отвара, известна като дуейл (dwale) като упойка. Сместа съдържа жлъчка, опиум, маруля, дива тиква и бучиниш. След това хирурзите събуждали пациентите, като втривали оцет и сол в скулите им. Известната напитка, използвана като упойка, се среща в много литературни произведения, включително шекспировия „Хамлет“ и „Ода за Найтингейл“. През XIII в. е направено първото описание на „сънотворната гъба“ – гъба, потопена в сок от неузряла черница, лен, листа от мандрагора, бръшлян, марулени семена, киселец, бучиниш и черна попадийка. След третирането й или съхранение гъбата трябва да бъде нагрята, а изпаренията – вдишани. Ефектът бил подобен на упойка.
Алхимикът Рамон Лул открива диетил етера през 1275 г. Аурелий Теофраст фон Хохенхайм (1493-1541), по-известен като Парацелз, открива аналгетичните способности на диетил етера около 1525 г., а за първи път веществото е синтезирано през 1540 г. от Валерий Корд, който отбелязва някои от медицинските му способности. Той го нарича oleum dulce vitrioli, название, което отразява факта, че е създадено чрез дестилацията на смес от етанол и сярна киселина (познато по онова време като витриол). Огюст Зигмунд Фробений му дава името Spiritus Vini Aethereus през 1730 г.
по материала работи: Величка Мартинова
