Веднъж една голяма група мъдри притчи се събрали заедно за да си поговорят, както правят понякога и хората. Всяка разказвала себе си, а останалите слушали и се радвали на мъдростта на сестра си. Само една седяла тихо в ъгълчето и тъжно се усмихвала.

И ето, всички притчи разказали за себе си, но единствено тя не отронила нито дума. Няколко от съседките ѝ учудено я попитали:

– Защо така мълчиш и не разказваш за себе си?

– Не ти харесва това, което чу от нас ли?

Тъжната притча отвърнала:

– Може ли първо нещо да ви попитам, мъдри мои сестри?

-Разбира се! Питай! – приканили я притчите.

– Ето, хората са ви слушали. Какво казваха след това?

– Хвалеха ни.

– Цъкаха с език/

– Радваха се.

– Клатеха глава.

– Усмихваха се.

– Казваха: “Вярно е!”

Дълго изброявали притчите, а приятелката им ги слушала. Когато споделили всички отговори, тя отново заговорила:

– Хубаво е, че са били доволни. Хубаво е, че са ви разбрали, че са оценили вашата мъдрост и истина. Но промениха ли начините, по които се държат след това? Или останаха същите, каквито бяха?

Останалите притчи отвърнали с мълчание.

– Затова съм и тъжна притча, сестри мои.

Нашият извод: Притчата е занимание за ума, не може да промени нищо в живота, не може да доведе никого до просветление. Животът, реалният, е този, който го прави.

материал на Павлина Тотова