На 4 септември 1965 г. умира един от най-великите мъже на нашето време – Алберт Швайцер. На него принадлежи мисълта, че иска да направи живота си аргумент на своето лично разбиране за човечност. Предлагаме откъс от неговите виждания за смисъла на етиката.

„Същността на доброто е: да опазваш живот, да развиваш живот, да изведеш живота до най-висшата му стойност. Същността на злото е: да увреждаш живот, да възпираш живота в неговото развитие. Значи основният принцип на етиката е преклонението пред живота. Всяко добро, което правя на някое създание, в крайна сметка помага да бъде съхранен и развиван животът му.

Хуманността (Humanitas, човечност) е доброто отношение на човека към ближния му. Думата изразява необходимостта да бъдем добри не само защото това е една от етическите заповеди, а защото такова поведение съответства на нашата същност.

В основни линии преклонението пред живота повелява същото, което учи етическият принцип на любовта. Само че преклонението пред живота обосновава и самата повеля на любовта и изисква състрадание към всяко живо същество.

Важно е също, че етиката на любовта ни вменява само поведението към другите, но не и как да се отнасяме към нас самите. От нея не може да се изведе изискването да бъдем верни на собствената същност, което е основен елемент на етическата личност.

В действителност обаче именно преклонението пред собствения ни живот ни кара да бъдем верни на себе си, като се откажем от всякаква престореност, която в една или друга ситуация би ни послужила, и никога да не ни налегне умора в борбата за собствената ни същност.

Етиката, която се занимава само с поведението на човека към себеподобните му, може да е много дълбока и жизнена. Но тя остава нецялостна. Затова беше неизбежно един ден човешката мисъл да се смути от жестокото и незабранено от никой закон отношение към другите създания и да настоява пред етиката да се смили над тях. Етиката подходи боязливо към тази сериозна задача. Едва от кратко време това начинание среща внимание в света.

И ето хората вече започват да се убеждават, че етиката на преклонението пред живота, която изисква да бъдем добри към всички живи същества, отговаря на естественото чувство на мислещия човек. Когато сме етични към всички създания, ние влизаме в духовна връзка с вселената.

В света волята за живот е в конфликт със самата себе си. В нас тя желае да бъде в мир със себе си. В света тя се проявява, в нас тя се развива. Духът ни повелява да бъдем различни от света. Прекланяйки се пред живота, по елементарен, дълбок и жизнен начин ние ставаме благочестиви…

Сега е ред всеки от нас да проявява добротата, която е заложена в същността му, за да се разкрие тя като сила, даваща насока на историята, и да възвести началото на ерата на хуманността.”

„Винаги търси начин да направиш добро.”

„Има два начина за бягство от нещастията в живота: котките и музиката.”

„Не е задължително да бъдеш ангел, за да станеш светец.”

„За да се научиш да молиш, първо трябва да се научиш да благодариш.”

„Знанията ми са песимистични, но вярата ми е оптимистична.”

„Истинската етика започва там, където престават да използват думи.”

„На двадесет години всеки от нас има лице, дадено му от Бог; на четиридесет — лицето, което ни е дало животът; на шестдесет — лицето, което сме заслужили.”

„Не знам каква ще бъде вашата съдба, но едно нещо знам със сигурност: единствените измежду вас, които ще бъдат наистина щастливи, ще са онези, които са потърсили и открили как да служат.“

„Успехът не е в ключа към щастието. Щастието е ключът към успеха. Ако харесваш това, което правиш, ще успееш.”

„Същността на доброто е: да опазваш живот, да развиваш живот, да изведеш живота до най-висшата му стойност. Същността на злото е: да увреждаш живот, да възпираш живота в неговото развитие. Значи основният принцип на етиката е преклонението пред живота. Всяко добро, което правя на някое създание, в крайна сметка помага да бъде съхранен и развиван животът му.”

„Етиката на любовта ни вменява само поведението към другите, но не и как да се отнасяме към нас самите. От нея не може да се изведе изискването да бъдем верни на собствената същност, което е основен елемент на етическата личност.”

„Понякога собствената ни светлина угасва и бива разпалена от искрата на някой друг. Всеки от нас има причина да изпитва огромна благодарност към онези, които са ни върнали пламъка.”

„Ако правиш постоянно добро, ти си магьосник. Защото както слънцето може да разтопи леда, така и добротата може да преодолее неразбирането, враждебността и недоверието.”

„Няма обособено време за правдата. Часът на истината – сега и винаги.”

„Единственият изход от нещастното съществуване за човек се заключава в това, да стане достоен за доверието на друг човек.”

„Няма по-висша религия от службата за човечеството.”

„Личният пример – това не е най-важният начин да повлияеш на други хора. Това е просто единственият начин.”

„Цивилизация – това е толкова прекрасна идея, че всеки е длъжен да започне осъществяването й.”

„Ние сме толкова много, но всеки от нас умира от самота.”

„Човечеството винаги се е нуждаело от нравствени идеали, които са му помагали да намери верния път и най-добрия образ, използвайки собствените си сили.”

материал на  http://magnifisonz.com/ ; автор: venezia

Веднъж той вървеше до своя Учител. Те крачеха в полето. Скоро пред тях се ширна поляна, осеяна с макове.
– Стигнахме, – каза Учителят. – Сега ще ти разкажа една история с макове. А ти ще разбереш какво е страстта, любовта и обичта…

Двамата направиха няколко крачки сред красивото алено море.

– Ето ни тук, сред това безкрайно поле от макове, – говореше Учителят. – Разхождаме се из него и очите ни се къпят в красотата му. Изведнъж погледът ти е привлечен от едно конкретно алено стръкче. Уж всички са еднакви, но ти не можеш да откъсне очи от точно това. Навеждаш се към него, докосваш нежните му листенца, очите ти го изпиват цялото. Искаш го. Да е само и единствено твое. Завинаги.

Учителят спря за миг, наведе се и откъсна едно маково стръкче…

– Протягаш ръка и го откъсваш. За да го запазиш за себе си. Без да си даваш сметка, че така го убиваш. После продължаваш по пътя си доволен, усмихнат… Докато макът не увехне и не го изхвърлиш, за да потърсиш друг.
Това е Страстта.

Учителят хвърли откъснатия мак и продължи.

– Отново вървиш из полето, радваш се на красотата му. И отново погледът ти се спира върху едно конкретно стръкче мак. То ти се струва по-различно от останалите. Сякаш ти говори и сърцето ти го чува. Навеждаш се внимателно, виждаш само него. Не смееш да го докоснеш, за да не го нараниш.

Гледаш го, гледаш го, иска ти се времето да спре, да останеш тук завинаги. Иска ти се нищо да не ви разделя. Да умреш дори, само винаги да си го него… Но внезапно подухва ветрец и довява до теб омайващия аромат на някакво друго цвете. За миг забравяш за мака и тръгваш, за да откриеш откъде идва това прекрасно ухание. Макът остава в сърцето ти, усещаш мъка, когато мислиш за него, но… всичко това е вече минало…
Това е Любовта.

– А какво тогава е Обичта, Учителю?

– Продължаваш да вървиш сред полето. Погледът ти танцува с вятъра. Изведнъж го виждаш. Стръкче мак, което сякаш е създадено за тази ваша среща. Сякаш ти си бил създаден за тази ваша среща. Сядаш близо до него. Не можеш да откъснеш очи.

Знаеш, че най-сетне си намерил мястото, на което принадлежиш. Намерил си себе си. Това стръкче мак става смисълът на твоето съществуване. Грижата за него става твоята мисия. Правиш всичко възможно, за да го опазиш и да удължиш живота му. И оставаш там завинаги…
Това е Обичта.