Исус съживил Лазар и се отправил към Иерусалим, яхнал магаре. Щом преминал през портите на града тълпа от хора го очаквала и го поздравявала, защото се надявали, че идва Спасителят на народа. В краката му постилали палмови и маслинови клонки, защото те били символ на победата.
Денят, в който Иисус влязъл в Иерусалим бил наречен Цветница.

За българите на този ден има обичай да се ходи на църква и да се вземат осветени върбови клонки, които заместват палмовите. Вярва се , че такава клонка, запазена в дома има целебна сила.
Вечерта на селския мегдан се играело последното лазарско хоро от млади момчета и момичета и за първи път след Великденските пости хорото е сключено, затворено.

Така се слага край на моминските обичаи и започва притихването, очакването на Великден!

Весели празници!

Знаете ли, че свещите, които носите при обикалянето на църквата, трябва да пазите на иконостаса, редом до венеца от Цветница и първото алено яйце? Че на Възкресение трябва отделите време за кръстниците си, а в следващите празнични дни да гостувате на шафера и тъщата, като отивате с пълни ръце и си тръгвате с нещо от трапезата на домакините за берекет. Ето всичко, което не знаете за ритуалите на Великден – а трябва.

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Постим от храна, вода и работа

Минете под масата за опрощение и здраве

На Велики петък е разпнат Божият син Исус Христос. Със смъртта си той изкупува греховете на човечеството. На този ден не се служи Света литургия, защото се вярва, че Сам Господ е принесъл Себе Си в жертва. Отслужва се обаче Вечерня, когато се припомнят и съпреживяват Христовите страдания, смърт и погребение.

Ако сте решили да се придържате към канона, запомнете, че на Разпети петък не е позволено да се яде и пие нищо, дори вода. Не трябва да подхващате и никаква работа. На този ден всички страдат с Богочовека, съпричастни са с неговата смърт и погребение. Подобен “строг пост” обаче едва ли е осъществим за всички. Преценете сами за себе си дали сте способни да се справите с толкова ограничения.

Вечерта отидете на служба. В средата на храма на специално издигнато място ще видите гроба на Исус, украсен с цветя. На Престола е поставена Плащаницата, с която е завито тялото на Христос след свалянето му от кръста. Тя представлява парче плат, на което е извезан образът на положения в гроба Спасител. Върху нея се поставят Евангелието и Кръстът.

Канонът повелява да отидете в църквата така, все едно отивате на погребение на свой близък човек. Не забравяйте да вземете със себе си цветя. Посещението в храна не е за здраве и благополучие. След като влезете в църквата, приближете се към “издигнатия гроб” и се поклонете на Плащаницата. Трябва да целунете последователно Христовото тяло, Евангелието и после Кръста. Положете цветята, които носите.

Малцина знаят, но църквата се обикаля и на Разпети петък, но само веднъж, а не три пъти както срещу Великден. След като свещеникът изнесе плащаницата на вечерното богослужение, с нея се върви и символично се извършва погребението на Христос. В края на службата свещеникът я взема от престола и я полага в “гроба” в центъра на храма. Поклонението пред нея продължава до късно в събота вечер, когато тя се внася обратно в олтара – минути преди пасхалното шествие на кръста и настъпването на Великден.

Минаването под плащаница на Разпети петък е вид символично погребване на човешките грехове, които Христос изкупува със смъртта си. Затова през целия ден хората минават за опрощение и за здраве. Богословите обясняват, че всъщност минаването под издигнатото място всъщност е израз на преклонението, смирението и скръбта на вярващите пред гроба на Христос, но също така и на благодарност за изкуплението, което им е дарил. На всеки, минал под “масата”, свещеникът трябва да даде цвете – израз на благословия, духовна утеха и вяра във възкресението на Христос. Свещениците раздават и осветен здравец, който е хубаво да бъде засаден в домовете.

ВЕЛИКА СЪБОТА

Втори шанс за яйцата

Замесете козунака, раздайте за мъртвите

Велика събота е последният ден от Страстната седмица и от Великденските пости. На този ден, ако още не сте нашарили яйцата, имате последен шанс да го направите. На Велика събота запретнете ръкави и замесете козунаците.
Днес можете да “посетите” обичните си, които не са сред вас, в последния им дом. За да ги почетете, раздайте козунак и боядисани яйца за успокоение на душите им. Трябва да прелеете и прикадите гроба.

Велика събота е свързана с оплакването и погребението на Исус Христос от майка му Света Богородица и жени, носещи миро. Гробът му е запечатан и пред него е поставена стража. Според предания след своята кръстна смърт Христос слиза в ада, освобождава библейските пророци и праведниците и ги отвежда в небесата. В осем часа вечерта камбанен звън призовава всички на литургията. Пременени, натъкмени, с домашно приготвените свещи (ако нямате такива, не пречи да си купите и от църквата) и червени яйца и козунаци взимайте цялото семейство и се отправете към църквата.

Кулминацията на Великденската служба настъпва с полунощ. Тогава се загасят всички свещи и светлини. В олтара се запалва новата свещ, която се изнася от старшия по сан духовник. Той обявява, че Чудото е станало – Христос е възкръснал от мъртвите за вечен живот. Обикалянето на храма започва в полунощ със свещ в ръка. Свещта се пали от тази на свещеника. Още в двора на църквата можете да се поздравите с Христос Воскресе! И да се чукнете с яйца. Ако успеете да запазите свещта запалена и я внесете така в дома си, се вярва, че семейството ви ще е здраво и щастливо през цялата година. Смята се също така, че колкото пъти изгасне свещта ви по пътя от църквата до дома, толкова грехове имате да изкупвате.

Запазете свещите, с които вие и семейството ви сте обикаляли около църквата. Поставете ги на домашния иконостас до първото боядисано яйце и върбовото венче от Цветница.

ВЕЛИКДЕН

3 дни яли, пили и се веселили

Тръгвайте по гости, вземете дар от домакина

От първия до третия ден на Великден не се води служба. Към обяда се приберете и чакайте да ви посетят. Традиция е по-младите да отиват при по-възрастните, а кумците при кумовете. Целунете ръка на най-възрастните и се поздравете трикратно с “Христос воскресе! Во истина воскресе!”. По-възрастните посещават гробищата и отдават почит на покойниците, четат им молитви и им оставят малко месо, козунак и по едно яйце. Трите дни на Великден са посветени на кръстника, шафера и тъщата. Важно е да знаете, че и при трите гостувания задължително трябва да отнесете в дома си от храната на домакините. Размяната се прави за здраве, щастие и берекет през годината.

В неделя сте при кръстника

Първият ден от празника е неделя. Тогава по традиция трябва да идете на гости у кръстника. По стар обичай трябва да носите със себе си пита, баница, печено пиле, ракия, вино и яйца. Броят на черупките винаги трябва да е нечетен, като при гостуването на кръстника те трябва да са най-малко 11. Поставете ги в кърпа, която се завързва. Питата и баницата се слагат една върху друга и се завързват в месал. Това е шарена, тъкана, квадратна кърпа. Дори да нямате останала от бабите ви, лесно можете да се сдобиете с подобна от повечето магазинчета за домашни потреби срещу скромните 2-3 лв. Когато влезете в дома, дайте храната на най-стария кръстник в къщата. Следват размяната на яйца и пожеланията: “Христос Воскресе!”. Накрая, преди да се седне за обяд, е чукането с яйца.

В понеделник – 9 борака за шафера

Вторият ден от Великден – понеделник, е отреден за гостуване на шафера. Отново трябва да носите пита, баница, пиле с ориз, ракия и яйца. Но тук завързаните яйца трябва да бъдат поне 9 на брой, а отделно си разменяте яйца и се чукате.

Вторник е за тъщата, почистете къщата

На третия ден от Великден по традиция веселието продължава. Ред е да посетите родителите на жената. Традицията е същата. Тъщата обаче получава по-малко яйца в сравнение с кръстника и шафера – най-малко седем. На този ден можете да раздадете яйца и козунак на близки и съседи, които изповядват друга религия.
След гостуването е време да разтребите и почистите къщата. Според канона със счукани черупки от великденските яйца се захранват домашните животните, ако имате такива. Мъжете трябва да изпият последната чаша вино и се стягат за утрешния трудов ден по полето и градините, по дюкяните и работилниците. Всеки тръгва на работа с изгрева на слънцето и поздравява имота си с “Христос воскресе!.

Така повелява канонът. За повечето обаче вторник е работен ден и нито почистването на къщата, нито изпиването на последното вино влизат в сметките. Въпреки това можете да пречупите традицията през призмата на ежедневието си и да спазите повелите по свой си начин.

материал на http://news.bnt.bg/bg и http://www.standartnews.com/

Позитивната психология е общо понятие, което включва редица теми, фокусирани върху субективните преживявания, психичното здраве и разцвет, поток (потопени в дейностите на живота) от положителни качества и силни страни. Вместо да пита: „Какво не е наред?”, Позитивната психология пита „Кое е правилно?” – следователно, фокусът е върху идентифициране и мобилизиране на активи, за да се:

– намира начин и помощ за смекчаване на проблемни емоции, когниции (образи, идеи, представи, вътрешната реч на личността) и поведение;

– развива личностни умения и увереност за справяне с предизвикателствата на живота;

– стимулира и поддържа оптимално състояние на благополучие, баланс на идеално съотношение на положителни и отрицателни емоции и придобиване на опит за своевременно справяне със стреса и проблемите в ежедневието.

От специалиста се изисква да разбере проблемите, да диагностицира симптоматиката и най-вече да намери път към разрешаването й.

ПРИДОБИТА БЕЗПОМОЩНОСТ ИЛИ ПРИДОБИТ ОПТИМИЗЪМ
теория на Мартин Селигман

Често в ежедневието общувайки с приятели, познати или дори непознати прави впечатление позицията от която разглеждат и реагират на проблемите, с които се сблъскват всекидневно. Сигурно на всеки от вас се е случвало в сивотата и умората на деня, да се срещнете с оптимист, който с начина си на интерпретация и разрешаване на даден проблем да ви тонизира и зареди с положителна енергия. Такъв тип хора ни привличат в общуването и често оставаме с впечатлението, че на тях не им се случват беди, че те са успешни във всяко начинание. Тяхна противоположност са “вечно оплакващите се”, тези които приемат, че привличат като магнит всички неудачи. Може би сте си задавали въпроса – вроден ли е начинът, по който възприемаме събитията около нас или се възпитава по някакъв начин? Можем ли да променим своите нагласи?

Песимизмът и оптимизмът са двете противоположни гледни точки на позицията от която гледаме на случващото се с нас и около нас. Песимистите са склонни да вярват, че неприятните събития ще продължават безкрайно, ще осуетят всичко, към което се стремят и са плод на тяхна грешка. Изправени пред тежки удари в реалния живот, оптимистите гледат на злополуките по точно противоположния начин. Те са склонни да вярват, че пораженията са временни беди, че причините се свеждат само до конкретния случай. Убедени са, че неуспехите не са плод на тяхна грешка, а на обстоятелствата, на лошия късмет или пък са предизвикани от други хора. Такива личности успяват да съхранят душевния си мир след поражение. Изправени пред тежка ситуация, те я възприемат като предизвикателство и полагат още по-големи усилия да се справят с нея. Двата погледа към причинността на събитията водят до съответните начини на реакция и последици. Много и различни проучвания сочат, че песимистите по-лесно се предават и много по-често изпадат в депресия, по-често боледуват. Експериментите свидетелстват също така, че оптимистите от своя страна се справят много по-добре в училище и в университета, на работа и в спорта. Здравето им е завидно. Те остаряват нормално и страдат много по-рядко от физическите несгоди на средната възраст.

Оглеждайки се около вас, със сигурност ще откриете приятели, роднини или познати, които търпят постоянни провали? Независимо от това, което правят, те преживяват себе си като непрекъснато пропадащи и развиват ниска самооценка и очакване за следващ провал. Чувстват се нещастни и неуверени. Това се отразява върху самоуважението им, върху усещането за значимост на собственото Аз и върху осъзнаването на собствената идентичност. Те започват да вярват, че техните успехи не се дължат на тях, а на случайно стечение на обстоятелствата, че всичко каквото правят, води само до неуспех. Тези хора преценяват причините за неудачите, като неконтролируеми и устойчиви, а себе си – като обречени на пълен провал. Това може да ги доведе до конфронтация с другите, до прояви на агресия, до затвореност в себе си. Опитът да се избяга от неуспеха, както и стремежът да се запази себеуважението могат да подтикнат тези личности към себевъзпрепятстващо поведение. Този тип поведение осигурява обяснението на бъдещия неуспех с причини, които не са свързани със собствените възможности и способности. То може да се прояви под различни форми – действия, създаващи препятствия, или твърдения, обозначаващи препятствия за които се приема, че не могат да бъдат контролирани. Зад всички тези действия и изказвания се открива стремежът на Аза да избегне обясненията за неуспехите с вътрешни причини. Когато се изправят пред провал, тези хора се отказват от по-нататъшна борба. Склонни са да приемат всяко неблагоприятно обстоятелство за непреодолимо и бързо се убеждават, че не могат да подобрят своите резултати. Те не поемат отговорност за собствените си неуспехи и не откриват връзката между неуспеха и своето поведение. Не вярват, че нещо може да се промени, тъй като си обясняват неуспехите с външни и неконтролирани причини. Всеки следващ неуспех затвърждава представата им за самите тях като за неудачници.

Състоянието, в което една личност преживява себе си като обречена на непрекъснати провали се определя от Мартин Селигман, като “състояние на придобита безпомощност”.

Разглеждайки проблемите на безпомощността и начините за засилване на личния контрол, известният американски психолог – Д-р Мартин Селигман – професор по психология в Пенсилванския университет, изгражда интересна и стройна теория за причините пораждащи песимистична нагласа у индивида и начините по които тя може да бъде повлияна.

В основата на явлението песимизъм, според М. Селигман, стои безпомощността. Това е състояние, при което каквото и да предприемем, не можем да променим случващото се с нас. Много неща в живота ни не подлежат на контрол – цвета на очите ни, нашият ръст, природните бедствия и т.н., но съществуват и множество действия и събития, над които можем да осъществим контрол и да променим, или да ги “предоставим за промяна на друг, например на съдбата” /М. Селигман/. Начинът по който третираме мисловно тази сфера от живота, може да намали или увеличи степента на контрол над различни действия и събития.

Своята “Теория за персоналния контрол”, М. Селигман базира върху две основни схващания – “придобита безпомощност” и “обяснителен подход”.
“Придобитата безпомощност” е реакция на оттегляне, която е породена от убеждението, че каквото и да направим то ще е последвано от провал.

“Обяснителният подход” представлява начинът, по който тълкуваме настъпващото събитие. Той модулира в много голяма степен придобитата безпомощност.

Как гледаме на причините за нещастията, дребни или големи, които ни сполетяват? Някои хора, онези които лесно се предават, обикновено търсят причината в самите себе си и често смятат, че това ще продължи вечно и определя всичко което вършат. Други, които се съпротивляват и не отстъпват лесно пред препятствията приемат, че несполуките им са плод на обстоятелствата и те бързо ще ги преодолеят. Обичайният начин, по който си обясняваме неблагоприятните събития, т.е. нашият обяснителен подход, е нещо повече от думите, които изричаме когато ни сполети несполука, това е мисловна нагласа, придобита през детството и ранните години от живота ни. Тя се корени в нашия възглед за мястото ни на този свят, дали се смятаме за ценени и достойни, или за негодни и безнадеждни. Това е основното което ни прави оптимисти или песимисти. Трите основни параметри, според М. Селигман, които характеризират “обяснителният подход” са трайност, обхват и персонализация.
Трайност – временен или постоянен.

Хората, които лесно се предават, вярват, че причините за неблагоприятните събития, които им се случват, са трайни, те ще продължат да съществуват, винаги ще ги има и ще влияят върху живота им. Тези, които се противопоставят на безпомощността, вярват, че споменатите причини са временни. Когато мислим за неприятните неща в категориите винаги и никога като тенденции, имаме траен песимистичен подход. Ако разсъждаваме в категориите понякога и напоследък и приписваме неблагоприятните събития на преходни условия, подходът ни е оптимистичен.
Обхват – бива специфичен или всеобхватен.

Докато разглежданият параметър трайност е свързан с време, параметърът “обхват” е свързан с пространството. Някои хора са в състояние да превъзмогнат бедите и да продължат да живеят нормално дори когато важен аспект от живота им – здраве, работа, семейни или любовни отношения страдат. Други, при неудача зарязват всичко и рухват. Нещата се свеждат до това – когато се натъкнат на провал в една област, хората, които дават всеобхватни обяснения за провалите си, се отказват от всичко, а онези, които дават специфични обяснения, могат да станат безпомощни по отношение на част от живота си, но да продължават да вървят напред. Всеобхватните обяснения водят до безпомощност в много ситуации, а специфичните – само в засегнатата област.
Персонализация – външна или вътрешна.

Когато се случи неблагоприятно събитие, можем да обвиним себе си /да интернализираме проблема/ или други хора и обстоятелства /да екстернализираме проблема/. Хората които при неуспех обвиняват себе си, като последствие имат ниско самочувствие. Те се смятат за безполезни, некадърни и недостойни за обич. Тези, които обвиняват външни фактори, не губят от самочувствието си когато имат неприятности. Те харесват себе си повече, отколкото хората които се самообвиняват. Обикновено ниското самочувствие се дължи на вътрешния подход за тълкуване на неблагоприятните събития.

Защо се спираме толкова подробно на проблема за обяснителния подход и придобитата безпомощност? Въпросът е интересен поради две основни причини. От една страна, ако вярваме, че причината за нестабилното състояние, в което се намираме е трайна – глупост, липса на дарба, грозота – ние никога няма да предприемем нещо за да я променим, няма да действаме по посока на самоусъвършенстване. Ако обаче вярваме, че причината е временна – лошо настроение, липса на усилие, наднормено тегло – можем да действаме за да я променим. Обяснителният подход има дълбок ефект в живота на възрастните. Той може да предизвика депресия в отговор на всекидневните неуспехи или да ни направи по-гъвкави и издръжливи. Той може да ни лиши от радостите или да ни позволи да изживеем живота си пълноценно, да ни попречи да осъществим целите си или да ни помогне да ги надскочим. Обяснителният подход на даден човек повлиява начина, по който другите го възприемат, като ги предразполага да работят заедно или против него. От друга страна глобалният подход към нещата се придобива в детството. Оптимизмът или песимизмът, развити като нагласа тогава, остават за цял живот. Всички победи или неуспехи се пречупват през призмата на основния подход и той се превръща в траен начин на мислене. Начинът, по-който майката обсъжда света заобикалящ едно дете оказва влияние върху неговия обяснителен подход. Според М. Селигман, равнището на оптимизъм на майката и на детето е много сходно, както за дъщерите, така и за синовете и не прилича на това на бащата. Това най-вероятно се дължи на факта, че малкото дете се вслушва в думите на човека, който се грижи за него /обикновено – майката/ и е склонно да ги възприеме като собствен подход. Друга значима фигура в живота на малкото дете е първият учител. От начинът на интерпретация на събитията, които той дава и от неговия подход, зависи в голяма степен развитието на състоянието на заучена безпомощност у детето. Запознавайки ви с тази теория бихме искали да заострим вниманието на родители и учители към отговорността, която всички ние носим за бъдещето на нашите деца.
материал на  

Първо, Франц ІІ, император на над 800-годишната Свещена римска империя, която съществува само още две лета, създава Австрийската империя, в която обединява земите на Хабсбургите.

Второ – ражда се малкият Йохан Щраус, който ще основе една истинска музикална империя – империята на виенския валс, за да я предаде по-късно на своите наследници, които да я доразвият и разхубавят. Освен с валсове, тази империя е пълна още с някои от най-известните оперети в света, със забележителни полки и, разбира се, с героични маршове.

Радецки марш. Всички сме го чували. Това е сред най-известните маршове на Йохан Щраус, родоначалник на дълга виенска музикална фамилия, наричан още Щраус Баща, Стария Щраус или Щраус І. Този марш е посветен на чешкия граф и австрийски фелдмаршал, герой от войните с Наполеон и италианските кампании, Йозеф Радецки.

 Йохан Щраус  преди близо 200 години създава, ръководи, захранва с композиции, истински хитове за времето си и дирижира своя знаменит оркестър, с който обикаля и жъне успехи из цяла Европа. Този успех, който не е само музикален, а и финансов, води до истинска въздишка на облекчение у момчето Йохан, родено в твърде бедно семейство.

Само на 28 години обаче той вече може да си позволи луксозната виенска къща Hirschenhaus, по-известна като Златният елен. И сигурно затова създава своята бърза полка, наречена „Въздишката”, в която наистина става неочакваното – музиката спира, за да може оркестърът…..да въздъхне с облекчение.

Щраус Баща завладява европейската музикална сцената и превръща виенския валс в модна икона на епохата, а така подготвя и пътеката на славата за своя син Йохан Щраус ІІ. Но какво да прави горкият Йохан Баща, принуден е да работи непрекъснато. Освен голяма къща, има вече семейство, след като през 25-та година се жени по спешност за Ана Щрайм.

Тя ражда първия му син, наречен Йохан. В следващите години обаче Старият Йохан, който няма още и тридесет, поддържа връзка и има поне пет деца от доста по-младата Ева Трамбуш, връзка, която става причина не само за раздялата с Ана, но и за сериозния разрив с прочутия наследник на таланта и оркестъра му – Йохан Щраус, наричан още Щраус Син или Щраус ІІ.

Ако бащата Йохан създава новата обществена слава на виенския ¾ валс, като го измъква от блатото на предразсъдъците, то синът Йохан я подхваща, развива и издига тъй наречената дотогава „лека музика” до постоянен гост на най-прочутите салони и най-големите музикални театри в Европа и света. Да, валсът, още от възникването си като салонен танц през втората половина на ХVІІІ век, има лоша слава, защото при него мъжете и жените са твърде близо един до друг, а понякога дори се докосват.

Църквата го забранява, но тази забрана не спира по-разкрепостените младежи да продължат да се докосват с удоволствие под формата на танц. Постепенно забраната се разпада и през ХІХ век валсът върви не просто към реабилитация, а към истински разцвет, най-вече в творчеството на Йохан Щраус Младия.

 Младият Йохан е подготвян от баща си за чиновник – изпратен е да учи счетоводство и му е забранено да се занимава с музика. Майка му Ана обаче, било от женска проницателност, било напук на баща му, помага на сина си да учи тайно при най-добрите музиканти от бащиния оркестър. Големият дебют на Йохан Щраус Син е през октомври 1844 във виенското Доммайерс казино.

Щраус Баща се разбеснява заради музикалния дебют на сина си и заради дългата лъжа. Той къса собствените си договори с въпросното казино, както и връзките с Йохан. От своя страна обаче синът също къса връзката с баща си, бесен както заради неговото отношение към майка му Ана, която той все пак изоставя заради любовницата си, така и поради политически различия. По онова време, освен музикален, Виена е и социално-революционен кошер – но бащата е на страната на империята, докато синът е за революцията. Той дори предприема и някои неразумни действия, които го водят до ареста и едва не съсипват музикалната му кариера. Все пак лошото развитие е избегнато.

Скоро след това бащата Йохан Щраус, едва 45-годишен, умира от скарлатина, а синът Йохан Щраус остава сам на белия свят, наследил таланта му, страстта му към жените и веселия живот, голямата му къща, както и прочутия му оркестър. И май точно тогава в ушите му започват да звучат истинските „Гласове от пролетта”, макар че той ги превръща в музика доста години по-късно:

Братята на Йохан Щраус – Йозеф и Едуард, също стават прочути композитори. Не колкото баща си и брат си, но все пак – доста прочути. Семейството и близките приятели, кой знае защо, наричат Йозеф Щраус – Пепи. Баткото Йохан казва за него – „измежду нас двамата Пепи е по-талантлив, но аз, по щастлива случайност, съм по-известен”. Йозеф Щраус, освен че сам композира, помага на Йохан в управлението на оркестъра и участва в турнетата, които са дълги и изтощителни.

И умира след едно такова турне през 1870 година в Полша, която по онова време е окупирана от Русия. За смъртта му има две версии – едната е, че по време на концерт пада от диригентския пулт и си удря главата, а другата, че е бит от пияни руски войници. И в двете версии смъртта му изглежда нелепа и трагична.

Едуард Щраус пък има тъжната съдба на практика да закрие цялата музикална империя на фамилията, въпреки иначе жизнерадостните си композиции. Да наистина, Едуард има син, останал в музикалния свят с името Йохан Щраус ІІІ, но той не продължава семейната традиция, известен е повече като диригент, не толкова като композитор. Пък и баща му Едуард наистина сякаш поставя голяма музикална точка, не многоточие след себе си.

През 1901-ва, когато братята му са вече покойници, Едуард прави последно турне, разпуска прочутия Щраус оркестър и се оттегля напълно от музикалния живот. През 1907-ма спазва една стара договорка между братята и изгаря голяма част от музикалния архив на фамилията, за да не попадне това богатство в лоши ръце. Самият той умира през 1916-та.

Но дотогава има още много време. А сега, през 1849-та година, едва погребал баща си, на Йохан Щраус Син му предстоят още много важни и маловажни, но при всички случаи интересни музикални и житейски дела. Той е диригент на дворцовите балове във Виена. Прави прочутия вече Щраус оркестър още по-прочут, като обикаля с него всички европейски столици, както и Съединените щати. Години наред ходи в Русия, където преживява голяма, но нещастна любов с руска аристократка на име Олга.

Жени се три пъти, но няма деца. Разделя се с втората си жена, но тъй като католическата църква не разрешава развода, отказва се от религията и австрийското си гражданство, става гражданин на херцогство Сакс-Кобург-Гота и се жени за последната си любов, немкинята Аделе Дойч.

Междувременно, окуражен от Жак Офенбах, освен валсове, полки и маршове, започва да пише оперети, поне две от които – „Цигански барон” и „Прилепът”, са в програмите на най-големите музикални театри по света и до днес. Йохан Щраус ІІ умира от пневмония през пролетта на 1899 година, докато композира музика за балета си „Пепеляшка”.

Макар и недовършена обаче, не ви ли оставя тя с усещането, че при прочутата музикална фамилия Щраус нещата никога не свършват, че всичко, свързано с тях, винаги започва отначало.

материал на http://bnr.bg

Днес ние сякаш сме го приели като даденост. Носят го както мъже, така и жени, има го във всякакви разновидности, модели и разнообразни материи. Но докато се стигне до всичко това, на хората, а и на панталоните, определено им е било нужно доста време.

Животът на панталоните е белязан с традиции и социални аспекти, свързани най-вече с пола, който го носи. Много, много дълги години той се е носил единствено от мъже, а за да го спечелят за гардероба си, жените е трябвало да водят жестоки битки с нравите, обществените разбирания и нагласи.

В западната култура женските дрехи са много различни от мъжките облекла. На практика обществото си е изградило строги правила, изискващи хората да се обличат според техния пол. А правилата гласели, че панталони трябва да се носят само от мъжете…

Така векове наред обществото възпрепятствало жените да носят тази дреха. Разлика правят само общества като например тези в Китай и Малайзия, където и жените, и мъжете са облечени в дълги панталони.

Иначе панталоните се зараждат твърде късно във вида, в който ги познаваме днес. Техният прадядо се повил обаче още в древността. По това време сред първите, които носели панталони, били номадски конници в Евразия, ирански скити и древните персийци. В Китай панталони тогава били носени само от войниците.

Още тогава обаче носенето на панталони срещало неодобрение. Например, древните гърци смятали носенето на панталони от персийските мъже като знак на слабост.
Древните римляни пък смятали панталоните за непростим разврат. Самата дума bracatus – “носещ панталон”- означавала едновременно “чужд” и “изнежен”.

Видът на панталона през 14-ти век представлявал два съединени крачола, плътни по краката, обикновено с дължина до коленете или глезените. Недостатък обаче била дупката на чатала.

Имало е времена, когато американските индианци са смятали белите хора за безсрамни, защото под панталоните си били… голи. Самите индианци носели под панталоните набедрена превръзка.

През Средновековието в кройката на панталона се появил аксесоар, който имал за цел да прикрива именно несвързаните два крачола. Той представлявал нещо между бандаж и торбичка, която се привързвала на кръста и минавала между краката. Така се родила и идеята за панталон с дъно, който бил особено любим сред мъжете тогава и приличал на чорапогащник.

В Западната европейска култура са правени няколко опита за въвеждане на панталона, но истинското му приемане било чак през 16-ти век.

Роля за разпространението на панталона в света имали най- вече моряците. През 17-ти век те носели широки и провиснали панталони.

По време на Френската революция мъжете носели костюм с панталон до глезените или под коляното. Този стил е въведен в Англия в началото на 19 век, когато стават модерни панталоните с дължина до под коляното.

През 18-ти и началото на 19-ти век на мода били прекалено тесните панталони – лосини /от кожа на лос/. Обличали ги само мокри и те изсъхвали направо върху тялото. Те обаче ставали изключително тесни и ходенето с тях било мъчително болезнено.

През целия 19 век заедно с развитието на панталоните „еволюирал” и начинът за тяхното закопчаване. Постепенно от т.нар. матроски катинар – две закопчалки отляво и отдясно, закопчаването се измествало от най-различни други варианти, докато накрая се стигнало до всеизвестния цип.

През този период обаче започнало да се случва и най-интересното и определено значимо събитие в историята на панталоните. Били облечени за пръв път от жена! Това, разбира се, не било прието с овации от обществото, дори никак не се гледало с добро око на наглостта от страна на жените. Те на практика трябвало да водят война, за да могат да носят „мъжката” дреха.

В средата на 19 век момичетата, работещи в мините, започнали да носят панталон, когато са на работа. Именно с това свое поведение те скандализирали тогавашното викторианско общество. Панталоните обаче вървели ръка за ръка с полите, които момичетата навивали на кръста си над панталоните, за да не пречат на работата им. Въпреки че работели в наземната част на мината, при сортирането на въглищата момичетата извършвали тежък физически труд. Определено за тази работа полите биха пречили значително на движението им.

По това време актрисата Сара Бернар също се появява облечена с панталони. В американския Запад жените, работещи в ранчо, носели панталони за езда.

Първият дизайнер, който се „осмелява” да прекрачи границите на традициите при роклите и полите, е французинът Пол Поаре. През 1913 г. Поаре изработва панталони в ориенталски стил – тюрбани, панталони тип шалвар – „а ла султан” и поли в стил „харем”. За създаването на тези панталони той е повлиян от Шехерезада.

Първата световна война дала много работни места на жените, когато мъжете им отишли в армията. Въпреки че голяма част от жените все още носели поли, останалите, работещи в заводите, носели панталони и гащеризони.

През 20-те години на 20-ти век Коко Шанел се изявява като дизайнер, популяризиращ новото, вече женско облекло. Тя създава клошираните панталони за разходка, различни спортни дейности или езда.

Въпреки неизбежното навлизане на панталоните в женския гардероб, това облекло все още шокирало хората и през 30-те години на миналия век. Пример е появата на Марлене Дитрих и Катрин Хепбърн облечени с панталони във филмите, в които участват. Публиката обаче освен ужасена, била и очарована, тъй като актрисите спомогнали панталоните да станат по-приемливи за носене от жените.

Десетилетие по- късно светът отново бил във война и отново жените трябвало да поемат голяма част от иначе мъжките задължения. Това разбира се предполагало и носенето на панталони. Много от жените дори носели дрехите на мъжете си, когато ходели на работа. Така до лятото на 1944 г. продажбите на панталони за жени нарастнали с пет пъти повече в сравнение с предходната година.

След края на войната панталоните стават част от всекидневното облекло за работа, спорт или разходка. Истинската революция обаче настъпва чак през 60-те години на 20-ти век. Но дори и тогава в ресторантите не били допускани жени, облечени в панталони. Така женският панталон продължавал да бъде разгорещена и спорна тема.

Едва през 70-те панталоните най-накрая са официално признати за женска дреха, както за всекидневна, така и за официална, а десетилетие по- късно войната е почти напълно спечелена…

Но остава такава и до днес.

Панталонът, облечен от жена, все още не се възприема от някои страни по света.

Така например в Северна Корея жените, носещи панталони на работното си място, биват наказвани с принудителен труд или глоба в размер на седмичната надница на един работник.

Наказание 40 удара с камшик пък очаква и жените, носещи панталони в Судан.

За всяка война обаче са необходими много битки, а жените вече многократно са доказвали, че могат да ги печелят…

материал на www.fashionencyclopedia.com, www.wikipedia.org, www.chudesa.net, www.МenBG.com
автор Савина Ангелова

Веднъж той вървеше до своя Учител. Те крачеха в полето. Скоро пред тях се ширна поляна, осеяна с макове.
– Стигнахме, – каза Учителят. – Сега ще ти разкажа една история с макове. А ти ще разбереш какво е страстта, любовта и обичта…

Двамата направиха няколко крачки сред красивото алено море.

– Ето ни тук, сред това безкрайно поле от макове, – говореше Учителят. – Разхождаме се из него и очите ни се къпят в красотата му. Изведнъж погледът ти е привлечен от едно конкретно алено стръкче. Уж всички са еднакви, но ти не можеш да откъсне очи от точно това. Навеждаш се към него, докосваш нежните му листенца, очите ти го изпиват цялото. Искаш го. Да е само и единствено твое. Завинаги.

Учителят спря за миг, наведе се и откъсна едно маково стръкче…

– Протягаш ръка и го откъсваш. За да го запазиш за себе си. Без да си даваш сметка, че така го убиваш. После продължаваш по пътя си доволен, усмихнат… Докато макът не увехне и не го изхвърлиш, за да потърсиш друг.
Това е Страстта.

Учителят хвърли откъснатия мак и продължи.

– Отново вървиш из полето, радваш се на красотата му. И отново погледът ти се спира върху едно конкретно стръкче мак. То ти се струва по-различно от останалите. Сякаш ти говори и сърцето ти го чува. Навеждаш се внимателно, виждаш само него. Не смееш да го докоснеш, за да не го нараниш.

Гледаш го, гледаш го, иска ти се времето да спре, да останеш тук завинаги. Иска ти се нищо да не ви разделя. Да умреш дори, само винаги да си го него… Но внезапно подухва ветрец и довява до теб омайващия аромат на някакво друго цвете. За миг забравяш за мака и тръгваш, за да откриеш откъде идва това прекрасно ухание. Макът остава в сърцето ти, усещаш мъка, когато мислиш за него, но… всичко това е вече минало…
Това е Любовта.

– А какво тогава е Обичта, Учителю?

– Продължаваш да вървиш сред полето. Погледът ти танцува с вятъра. Изведнъж го виждаш. Стръкче мак, което сякаш е създадено за тази ваша среща. Сякаш ти си бил създаден за тази ваша среща. Сядаш близо до него. Не можеш да откъснеш очи.

Знаеш, че най-сетне си намерил мястото, на което принадлежиш. Намерил си себе си. Това стръкче мак става смисълът на твоето съществуване. Грижата за него става твоята мисия. Правиш всичко възможно, за да го опазиш и да удължиш живота му. И оставаш там завинаги…
Това е Обичта.