Знаете ли, че свещите, които носите при обикалянето на църквата, трябва да пазите на иконостаса, редом до венеца от Цветница и първото алено яйце? Че на Възкресение трябва отделите време за кръстниците си, а в следващите празнични дни да гостувате на шафера и тъщата, като отивате с пълни ръце и си тръгвате с нещо от трапезата на домакините за берекет. Ето всичко, което не знаете за ритуалите на Великден – а трябва.

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Постим от храна, вода и работа

Минете под масата за опрощение и здраве

На Велики петък е разпнат Божият син Исус Христос. Със смъртта си той изкупува греховете на човечеството. На този ден не се служи Света литургия, защото се вярва, че Сам Господ е принесъл Себе Си в жертва. Отслужва се обаче Вечерня, когато се припомнят и съпреживяват Христовите страдания, смърт и погребение.

Ако сте решили да се придържате към канона, запомнете, че на Разпети петък не е позволено да се яде и пие нищо, дори вода. Не трябва да подхващате и никаква работа. На този ден всички страдат с Богочовека, съпричастни са с неговата смърт и погребение. Подобен “строг пост” обаче едва ли е осъществим за всички. Преценете сами за себе си дали сте способни да се справите с толкова ограничения.

Вечерта отидете на служба. В средата на храма на специално издигнато място ще видите гроба на Исус, украсен с цветя. На Престола е поставена Плащаницата, с която е завито тялото на Христос след свалянето му от кръста. Тя представлява парче плат, на което е извезан образът на положения в гроба Спасител. Върху нея се поставят Евангелието и Кръстът.

Канонът повелява да отидете в църквата така, все едно отивате на погребение на свой близък човек. Не забравяйте да вземете със себе си цветя. Посещението в храна не е за здраве и благополучие. След като влезете в църквата, приближете се към “издигнатия гроб” и се поклонете на Плащаницата. Трябва да целунете последователно Христовото тяло, Евангелието и после Кръста. Положете цветята, които носите.

Малцина знаят, но църквата се обикаля и на Разпети петък, но само веднъж, а не три пъти както срещу Великден. След като свещеникът изнесе плащаницата на вечерното богослужение, с нея се върви и символично се извършва погребението на Христос. В края на службата свещеникът я взема от престола и я полага в “гроба” в центъра на храма. Поклонението пред нея продължава до късно в събота вечер, когато тя се внася обратно в олтара – минути преди пасхалното шествие на кръста и настъпването на Великден.

Минаването под плащаница на Разпети петък е вид символично погребване на човешките грехове, които Христос изкупува със смъртта си. Затова през целия ден хората минават за опрощение и за здраве. Богословите обясняват, че всъщност минаването под издигнатото място всъщност е израз на преклонението, смирението и скръбта на вярващите пред гроба на Христос, но също така и на благодарност за изкуплението, което им е дарил. На всеки, минал под “масата”, свещеникът трябва да даде цвете – израз на благословия, духовна утеха и вяра във възкресението на Христос. Свещениците раздават и осветен здравец, който е хубаво да бъде засаден в домовете.

ВЕЛИКА СЪБОТА

Втори шанс за яйцата

Замесете козунака, раздайте за мъртвите

Велика събота е последният ден от Страстната седмица и от Великденските пости. На този ден, ако още не сте нашарили яйцата, имате последен шанс да го направите. На Велика събота запретнете ръкави и замесете козунаците.
Днес можете да “посетите” обичните си, които не са сред вас, в последния им дом. За да ги почетете, раздайте козунак и боядисани яйца за успокоение на душите им. Трябва да прелеете и прикадите гроба.

Велика събота е свързана с оплакването и погребението на Исус Христос от майка му Света Богородица и жени, носещи миро. Гробът му е запечатан и пред него е поставена стража. Според предания след своята кръстна смърт Христос слиза в ада, освобождава библейските пророци и праведниците и ги отвежда в небесата. В осем часа вечерта камбанен звън призовава всички на литургията. Пременени, натъкмени, с домашно приготвените свещи (ако нямате такива, не пречи да си купите и от църквата) и червени яйца и козунаци взимайте цялото семейство и се отправете към църквата.

Кулминацията на Великденската служба настъпва с полунощ. Тогава се загасят всички свещи и светлини. В олтара се запалва новата свещ, която се изнася от старшия по сан духовник. Той обявява, че Чудото е станало – Христос е възкръснал от мъртвите за вечен живот. Обикалянето на храма започва в полунощ със свещ в ръка. Свещта се пали от тази на свещеника. Още в двора на църквата можете да се поздравите с Христос Воскресе! И да се чукнете с яйца. Ако успеете да запазите свещта запалена и я внесете така в дома си, се вярва, че семейството ви ще е здраво и щастливо през цялата година. Смята се също така, че колкото пъти изгасне свещта ви по пътя от църквата до дома, толкова грехове имате да изкупвате.

Запазете свещите, с които вие и семейството ви сте обикаляли около църквата. Поставете ги на домашния иконостас до първото боядисано яйце и върбовото венче от Цветница.

ВЕЛИКДЕН

3 дни яли, пили и се веселили

Тръгвайте по гости, вземете дар от домакина

От първия до третия ден на Великден не се води служба. Към обяда се приберете и чакайте да ви посетят. Традиция е по-младите да отиват при по-възрастните, а кумците при кумовете. Целунете ръка на най-възрастните и се поздравете трикратно с “Христос воскресе! Во истина воскресе!”. По-възрастните посещават гробищата и отдават почит на покойниците, четат им молитви и им оставят малко месо, козунак и по едно яйце. Трите дни на Великден са посветени на кръстника, шафера и тъщата. Важно е да знаете, че и при трите гостувания задължително трябва да отнесете в дома си от храната на домакините. Размяната се прави за здраве, щастие и берекет през годината.

В неделя сте при кръстника

Първият ден от празника е неделя. Тогава по традиция трябва да идете на гости у кръстника. По стар обичай трябва да носите със себе си пита, баница, печено пиле, ракия, вино и яйца. Броят на черупките винаги трябва да е нечетен, като при гостуването на кръстника те трябва да са най-малко 11. Поставете ги в кърпа, която се завързва. Питата и баницата се слагат една върху друга и се завързват в месал. Това е шарена, тъкана, квадратна кърпа. Дори да нямате останала от бабите ви, лесно можете да се сдобиете с подобна от повечето магазинчета за домашни потреби срещу скромните 2-3 лв. Когато влезете в дома, дайте храната на най-стария кръстник в къщата. Следват размяната на яйца и пожеланията: “Христос Воскресе!”. Накрая, преди да се седне за обяд, е чукането с яйца.

В понеделник – 9 борака за шафера

Вторият ден от Великден – понеделник, е отреден за гостуване на шафера. Отново трябва да носите пита, баница, пиле с ориз, ракия и яйца. Но тук завързаните яйца трябва да бъдат поне 9 на брой, а отделно си разменяте яйца и се чукате.

Вторник е за тъщата, почистете къщата

На третия ден от Великден по традиция веселието продължава. Ред е да посетите родителите на жената. Традицията е същата. Тъщата обаче получава по-малко яйца в сравнение с кръстника и шафера – най-малко седем. На този ден можете да раздадете яйца и козунак на близки и съседи, които изповядват друга религия.
След гостуването е време да разтребите и почистите къщата. Според канона със счукани черупки от великденските яйца се захранват домашните животните, ако имате такива. Мъжете трябва да изпият последната чаша вино и се стягат за утрешния трудов ден по полето и градините, по дюкяните и работилниците. Всеки тръгва на работа с изгрева на слънцето и поздравява имота си с “Христос воскресе!.

Така повелява канонът. За повечето обаче вторник е работен ден и нито почистването на къщата, нито изпиването на последното вино влизат в сметките. Въпреки това можете да пречупите традицията през призмата на ежедневието си и да спазите повелите по свой си начин.

материал на http://news.bnt.bg/bg и http://www.standartnews.com/

Позитивната психология е общо понятие, което включва редица теми, фокусирани върху субективните преживявания, психичното здраве и разцвет, поток (потопени в дейностите на живота) от положителни качества и силни страни. Вместо да пита: „Какво не е наред?”, Позитивната психология пита „Кое е правилно?” – следователно, фокусът е върху идентифициране и мобилизиране на активи, за да се:

– намира начин и помощ за смекчаване на проблемни емоции, когниции (образи, идеи, представи, вътрешната реч на личността) и поведение;

– развива личностни умения и увереност за справяне с предизвикателствата на живота;

– стимулира и поддържа оптимално състояние на благополучие, баланс на идеално съотношение на положителни и отрицателни емоции и придобиване на опит за своевременно справяне със стреса и проблемите в ежедневието.

От специалиста се изисква да разбере проблемите, да диагностицира симптоматиката и най-вече да намери път към разрешаването й.

ПРИДОБИТА БЕЗПОМОЩНОСТ ИЛИ ПРИДОБИТ ОПТИМИЗЪМ
теория на Мартин Селигман

Често в ежедневието общувайки с приятели, познати или дори непознати прави впечатление позицията от която разглеждат и реагират на проблемите, с които се сблъскват всекидневно. Сигурно на всеки от вас се е случвало в сивотата и умората на деня, да се срещнете с оптимист, който с начина си на интерпретация и разрешаване на даден проблем да ви тонизира и зареди с положителна енергия. Такъв тип хора ни привличат в общуването и често оставаме с впечатлението, че на тях не им се случват беди, че те са успешни във всяко начинание. Тяхна противоположност са “вечно оплакващите се”, тези които приемат, че привличат като магнит всички неудачи. Може би сте си задавали въпроса – вроден ли е начинът, по който възприемаме събитията около нас или се възпитава по някакъв начин? Можем ли да променим своите нагласи?

Песимизмът и оптимизмът са двете противоположни гледни точки на позицията от която гледаме на случващото се с нас и около нас. Песимистите са склонни да вярват, че неприятните събития ще продължават безкрайно, ще осуетят всичко, към което се стремят и са плод на тяхна грешка. Изправени пред тежки удари в реалния живот, оптимистите гледат на злополуките по точно противоположния начин. Те са склонни да вярват, че пораженията са временни беди, че причините се свеждат само до конкретния случай. Убедени са, че неуспехите не са плод на тяхна грешка, а на обстоятелствата, на лошия късмет или пък са предизвикани от други хора. Такива личности успяват да съхранят душевния си мир след поражение. Изправени пред тежка ситуация, те я възприемат като предизвикателство и полагат още по-големи усилия да се справят с нея. Двата погледа към причинността на събитията водят до съответните начини на реакция и последици. Много и различни проучвания сочат, че песимистите по-лесно се предават и много по-често изпадат в депресия, по-често боледуват. Експериментите свидетелстват също така, че оптимистите от своя страна се справят много по-добре в училище и в университета, на работа и в спорта. Здравето им е завидно. Те остаряват нормално и страдат много по-рядко от физическите несгоди на средната възраст.

Оглеждайки се около вас, със сигурност ще откриете приятели, роднини или познати, които търпят постоянни провали? Независимо от това, което правят, те преживяват себе си като непрекъснато пропадащи и развиват ниска самооценка и очакване за следващ провал. Чувстват се нещастни и неуверени. Това се отразява върху самоуважението им, върху усещането за значимост на собственото Аз и върху осъзнаването на собствената идентичност. Те започват да вярват, че техните успехи не се дължат на тях, а на случайно стечение на обстоятелствата, че всичко каквото правят, води само до неуспех. Тези хора преценяват причините за неудачите, като неконтролируеми и устойчиви, а себе си – като обречени на пълен провал. Това може да ги доведе до конфронтация с другите, до прояви на агресия, до затвореност в себе си. Опитът да се избяга от неуспеха, както и стремежът да се запази себеуважението могат да подтикнат тези личности към себевъзпрепятстващо поведение. Този тип поведение осигурява обяснението на бъдещия неуспех с причини, които не са свързани със собствените възможности и способности. То може да се прояви под различни форми – действия, създаващи препятствия, или твърдения, обозначаващи препятствия за които се приема, че не могат да бъдат контролирани. Зад всички тези действия и изказвания се открива стремежът на Аза да избегне обясненията за неуспехите с вътрешни причини. Когато се изправят пред провал, тези хора се отказват от по-нататъшна борба. Склонни са да приемат всяко неблагоприятно обстоятелство за непреодолимо и бързо се убеждават, че не могат да подобрят своите резултати. Те не поемат отговорност за собствените си неуспехи и не откриват връзката между неуспеха и своето поведение. Не вярват, че нещо може да се промени, тъй като си обясняват неуспехите с външни и неконтролирани причини. Всеки следващ неуспех затвърждава представата им за самите тях като за неудачници.

Състоянието, в което една личност преживява себе си като обречена на непрекъснати провали се определя от Мартин Селигман, като “състояние на придобита безпомощност”.

Разглеждайки проблемите на безпомощността и начините за засилване на личния контрол, известният американски психолог – Д-р Мартин Селигман – професор по психология в Пенсилванския университет, изгражда интересна и стройна теория за причините пораждащи песимистична нагласа у индивида и начините по които тя може да бъде повлияна.

В основата на явлението песимизъм, според М. Селигман, стои безпомощността. Това е състояние, при което каквото и да предприемем, не можем да променим случващото се с нас. Много неща в живота ни не подлежат на контрол – цвета на очите ни, нашият ръст, природните бедствия и т.н., но съществуват и множество действия и събития, над които можем да осъществим контрол и да променим, или да ги “предоставим за промяна на друг, например на съдбата” /М. Селигман/. Начинът по който третираме мисловно тази сфера от живота, може да намали или увеличи степента на контрол над различни действия и събития.

Своята “Теория за персоналния контрол”, М. Селигман базира върху две основни схващания – “придобита безпомощност” и “обяснителен подход”.
“Придобитата безпомощност” е реакция на оттегляне, която е породена от убеждението, че каквото и да направим то ще е последвано от провал.

“Обяснителният подход” представлява начинът, по който тълкуваме настъпващото събитие. Той модулира в много голяма степен придобитата безпомощност.

Как гледаме на причините за нещастията, дребни или големи, които ни сполетяват? Някои хора, онези които лесно се предават, обикновено търсят причината в самите себе си и често смятат, че това ще продължи вечно и определя всичко което вършат. Други, които се съпротивляват и не отстъпват лесно пред препятствията приемат, че несполуките им са плод на обстоятелствата и те бързо ще ги преодолеят. Обичайният начин, по който си обясняваме неблагоприятните събития, т.е. нашият обяснителен подход, е нещо повече от думите, които изричаме когато ни сполети несполука, това е мисловна нагласа, придобита през детството и ранните години от живота ни. Тя се корени в нашия възглед за мястото ни на този свят, дали се смятаме за ценени и достойни, или за негодни и безнадеждни. Това е основното което ни прави оптимисти или песимисти. Трите основни параметри, според М. Селигман, които характеризират “обяснителният подход” са трайност, обхват и персонализация.
Трайност – временен или постоянен.

Хората, които лесно се предават, вярват, че причините за неблагоприятните събития, които им се случват, са трайни, те ще продължат да съществуват, винаги ще ги има и ще влияят върху живота им. Тези, които се противопоставят на безпомощността, вярват, че споменатите причини са временни. Когато мислим за неприятните неща в категориите винаги и никога като тенденции, имаме траен песимистичен подход. Ако разсъждаваме в категориите понякога и напоследък и приписваме неблагоприятните събития на преходни условия, подходът ни е оптимистичен.
Обхват – бива специфичен или всеобхватен.

Докато разглежданият параметър трайност е свързан с време, параметърът “обхват” е свързан с пространството. Някои хора са в състояние да превъзмогнат бедите и да продължат да живеят нормално дори когато важен аспект от живота им – здраве, работа, семейни или любовни отношения страдат. Други, при неудача зарязват всичко и рухват. Нещата се свеждат до това – когато се натъкнат на провал в една област, хората, които дават всеобхватни обяснения за провалите си, се отказват от всичко, а онези, които дават специфични обяснения, могат да станат безпомощни по отношение на част от живота си, но да продължават да вървят напред. Всеобхватните обяснения водят до безпомощност в много ситуации, а специфичните – само в засегнатата област.
Персонализация – външна или вътрешна.

Когато се случи неблагоприятно събитие, можем да обвиним себе си /да интернализираме проблема/ или други хора и обстоятелства /да екстернализираме проблема/. Хората които при неуспех обвиняват себе си, като последствие имат ниско самочувствие. Те се смятат за безполезни, некадърни и недостойни за обич. Тези, които обвиняват външни фактори, не губят от самочувствието си когато имат неприятности. Те харесват себе си повече, отколкото хората които се самообвиняват. Обикновено ниското самочувствие се дължи на вътрешния подход за тълкуване на неблагоприятните събития.

Защо се спираме толкова подробно на проблема за обяснителния подход и придобитата безпомощност? Въпросът е интересен поради две основни причини. От една страна, ако вярваме, че причината за нестабилното състояние, в което се намираме е трайна – глупост, липса на дарба, грозота – ние никога няма да предприемем нещо за да я променим, няма да действаме по посока на самоусъвършенстване. Ако обаче вярваме, че причината е временна – лошо настроение, липса на усилие, наднормено тегло – можем да действаме за да я променим. Обяснителният подход има дълбок ефект в живота на възрастните. Той може да предизвика депресия в отговор на всекидневните неуспехи или да ни направи по-гъвкави и издръжливи. Той може да ни лиши от радостите или да ни позволи да изживеем живота си пълноценно, да ни попречи да осъществим целите си или да ни помогне да ги надскочим. Обяснителният подход на даден човек повлиява начина, по който другите го възприемат, като ги предразполага да работят заедно или против него. От друга страна глобалният подход към нещата се придобива в детството. Оптимизмът или песимизмът, развити като нагласа тогава, остават за цял живот. Всички победи или неуспехи се пречупват през призмата на основния подход и той се превръща в траен начин на мислене. Начинът, по-който майката обсъжда света заобикалящ едно дете оказва влияние върху неговия обяснителен подход. Според М. Селигман, равнището на оптимизъм на майката и на детето е много сходно, както за дъщерите, така и за синовете и не прилича на това на бащата. Това най-вероятно се дължи на факта, че малкото дете се вслушва в думите на човека, който се грижи за него /обикновено – майката/ и е склонно да ги възприеме като собствен подход. Друга значима фигура в живота на малкото дете е първият учител. От начинът на интерпретация на събитията, които той дава и от неговия подход, зависи в голяма степен развитието на състоянието на заучена безпомощност у детето. Запознавайки ви с тази теория бихме искали да заострим вниманието на родители и учители към отговорността, която всички ние носим за бъдещето на нашите деца.
материал на  

Веднъж той вървеше до своя Учител. Те крачеха в полето. Скоро пред тях се ширна поляна, осеяна с макове.
– Стигнахме, – каза Учителят. – Сега ще ти разкажа една история с макове. А ти ще разбереш какво е страстта, любовта и обичта…

Двамата направиха няколко крачки сред красивото алено море.

– Ето ни тук, сред това безкрайно поле от макове, – говореше Учителят. – Разхождаме се из него и очите ни се къпят в красотата му. Изведнъж погледът ти е привлечен от едно конкретно алено стръкче. Уж всички са еднакви, но ти не можеш да откъсне очи от точно това. Навеждаш се към него, докосваш нежните му листенца, очите ти го изпиват цялото. Искаш го. Да е само и единствено твое. Завинаги.

Учителят спря за миг, наведе се и откъсна едно маково стръкче…

– Протягаш ръка и го откъсваш. За да го запазиш за себе си. Без да си даваш сметка, че така го убиваш. После продължаваш по пътя си доволен, усмихнат… Докато макът не увехне и не го изхвърлиш, за да потърсиш друг.
Това е Страстта.

Учителят хвърли откъснатия мак и продължи.

– Отново вървиш из полето, радваш се на красотата му. И отново погледът ти се спира върху едно конкретно стръкче мак. То ти се струва по-различно от останалите. Сякаш ти говори и сърцето ти го чува. Навеждаш се внимателно, виждаш само него. Не смееш да го докоснеш, за да не го нараниш.

Гледаш го, гледаш го, иска ти се времето да спре, да останеш тук завинаги. Иска ти се нищо да не ви разделя. Да умреш дори, само винаги да си го него… Но внезапно подухва ветрец и довява до теб омайващия аромат на някакво друго цвете. За миг забравяш за мака и тръгваш, за да откриеш откъде идва това прекрасно ухание. Макът остава в сърцето ти, усещаш мъка, когато мислиш за него, но… всичко това е вече минало…
Това е Любовта.

– А какво тогава е Обичта, Учителю?

– Продължаваш да вървиш сред полето. Погледът ти танцува с вятъра. Изведнъж го виждаш. Стръкче мак, което сякаш е създадено за тази ваша среща. Сякаш ти си бил създаден за тази ваша среща. Сядаш близо до него. Не можеш да откъснеш очи.

Знаеш, че най-сетне си намерил мястото, на което принадлежиш. Намерил си себе си. Това стръкче мак става смисълът на твоето съществуване. Грижата за него става твоята мисия. Правиш всичко възможно, за да го опазиш и да удължиш живота му. И оставаш там завинаги…
Това е Обичта.

“Всяка вещица на млади години е била фея”, а на още по-млади сигурно крехка силфида. Любима мисъл на един мой колега, но какво ли пък той разбира от магии. Сигурно не е чувствал никога влечение да се опитва да пробие слоя облаци с поглед и да извика слънцето. Нито е искал да призове с мисъл някоя птица или е имал натрапчивата нужда да забърка смеска от гъбки-пънчушки, зъбки на прилеп, две щипки пърхут и чаша разгазирана бира, за провокиране на садо-мазо-сънища (СМС-и).

А на вас не ви ли се е случвало да ви “нападне” интуицията, или в състояние на изключително излъчване на положителна енергия изведнъж да се окаже, че сте помогнали на любим човек, като сте му излекували главоболието или лошото настроение?

Или пък да се окажете внезапно на точно определено място, в точния момент, сякаш сте се придвижили с персонално возило на дълга дръжка, предназначено за джиткане ниско над тополите. Екологосъобразно, паркира се навсякъде, от него паяците неистово се боят и най-много някой от WOLF да ви го прибере и да го използва за далеч по-прозаични цели.

С други думи, искам да кажа, че магическото съществува около нас (и в нас). Затова ми се ще тук да нахвърлям отвреме-навреме кадри с уловени следи от магическа активност, къде с усмивка, къде насериозно. Хич и не знаете кога и къде около вас ще вземе да се извърши някое вещерско събитие, та трябва човек да е подготвен. Особено мъжете! Не, че от тях няма магьосници! Ооо, има и още как. Някои от тях даже имат документ за правоуправление на МЕТЛА (Mагьоснически Eдноместен Tелепортационен Летателен Апарат). Вещиците използват удобствата на класическия тип, но маговете предпочитат тези с пластмасови елементи, защото обичат често да ги разкостват и пак да ги сглобяват.

Мъжете-магьосници преминават специални курсове по светкавично изчезване при високи температури (в напечена ситуация), забъркване на отвари тип “каши”, а някои са носители на орден “Ръцете ми пречат”, поради привикване към използването на магически помагала тип “клавиатура” и прекомерна употреба на магията “клик-клик”.

За мъжете-вещери друг път, сега на въпроса къде живеят вещиците? Навсякъде! Спасение от тях няма, няма и отърване ако случайно (не дай си боже!) сте сгазили лука, гъбите-пърхутки, гарванския лук, кукувичето грозде или друго растение от градинката на някоя вещица. После има да си получавате СМС-и, докато не възстановите щетите, чрез трайни насаждения от незабравки или грамофончета – за да не забравяте случилото се и за заглушаване на виковете по вас.

По принцип, вещиците са с доста променлив характер, който силно се влияе от цвета на небето, температурата, положението на слънцето и атмосферното налягане. Важно е да се знае дали една вещица е бяла и добра, ако е решила да лети, защото това определя скоростта на возилото. Не е все едно да ви сгази вещица в отвратително настроение, поради упоритостта на слънцето да се крие зад облаците, или такава в палаво настроение, от което само космите ви ще настръхнат.

А те летят доста, защото си живеят сред невещерите, но щом им писне, яхват метлата и палят към някое скрито вещерско гнездо, хралупа или къщурка. За сведение, къщите на кокоши крак вече не са на мода, откакто корабите на Синдбад разпространиха птичия грип сред роднините на птицата Рух. А и липсата на мазе при този модел взе да изнервя вещиците, склонни да не изхвърлят бракувани предмети с изтекъл срок на магигодност. Какво да ги правиш – и сред тях има сантиментални! До такава степен, че решават да си вградят някои особено скъпи спомени в стените.

Повечето вещерски къщурки са скрити, а някои за по-голяма здравина са направо вградени в по-големи къщи, като матрьошките! До тях може да се стигне само като се разчовърка голямата къща. Любопитни вандали такива!

В едно вещерско гнездо винаги има стая за приемане на пациенти. Освен, че тук се справят с кокоши трън, ечемик, лунички, и пр. образувания по различни телесни части, най-често в такива кътчета се лекува лошо настроение, депресия, ниско самочувствие (или пък вирнат нос), скрояват се и се лепят усмивки.

Банята е свещено място в къщата на вещиците. Водата, като един от основните елементи на материята, е и основна съставка на редица магии. Както и средство за развалянето им. Ама това и вие го знаете! Дори и най-неопитните феи знаят, че като страдат от понижено самочувствие, е най-добре да влязат светкавично в банята. Е, в баните на вещиците няма да намерите много украшения, гумени играчки, шишенца, чесалки и бърсалки, но светлината винаги е необикновена. Ако има и водопад – още по-добре!

Неизменна част от вещерското гнездо е огнището. Как иначе да се приготвят най-лековития чай с дъх на опушен таван и мед от борови шишарки, да се запекат рибешки главички и гръбначета или да къкрят на бавен огън от дъбови дънери всичките тези отвари, които ги пише в рецептурника.

Аз отдавна си мечтая да надникна в тази дебела книга, но да видим дали ще успея…
И за да завършим картинката, пред всяка вещерска къщичка непременно има по една лампа – да показва пътя на стопанката, ако реши да закъснее. По възможност трябва да е в клоните на дърво с мека дървесина, та да може да осигури безаварийно кацане, в случай, че спирачките на возилото откажат. Помислили са за всичко!

Сега паля прахосмукачката и изчезвам, преди да са надушили, че издавам тайните им и … да ме изключат от редиците си.

материал на http://blog.choku-geri.net

Снежанка

Според редица изследователи, приказката за Снежанка е базирана на трагичната история на баварската графиня от 16 век Маргарета фон Валдек. Тя израснала във Валдек-Виндунген, където нейният брат принуждавал малки деца да работят в притежаваната от него мина за добив на мед. Телата им били деформирани от тежкия труд и по тази причина често били наричани „джуджета“.

Източник: iStock/Getty Images

Маргарета била известна както със своята красота, така и със строгата си мащеха Катарина фон Хацфелд. Тя презирала доведената си дъщеря и искала на всяка цена да се отърве от нея. Когато навършила 16 години, Маргарете била изпратена от баща си в Брюксел. Там се запознала с принц Филип II и между тях пламнала страстна любов. Бащата на принца, императорът на Свещената Римска империя Кaрл V, обаче бил против връзката им и наредил на свои подчинени да я убият. Маргарета умира на 21 години, вероятно отровена с арсен.

Източник: iStock/Getty Images

Красавицата и звярът

В основата на тази приказка стои мъж, страдащ от рядкото заболяване хипертрихоза, известно и като „Синдром на върколака“. Неговото име е Петрус Гонзалвус. Той бил роден през 1537 г. на Канарските острови. Едва 10-годишен, той бил затворен в клетка и откаран във Франция като подарък за коронацията на крал Анри II. Първоначално бил изпратен в тъмница и с него се отнасяли като с животно. Докторите все пак заключили, че Гонзалвус е истинско момче и кралят решил да му осигури добро образование. Детето със стряскащ външен вид се оказало много умно. То изучавало както военно дело, така и няколко езика, сред които латински. Постепенно, Гонзалвус станал уважаван представител на кралския двор.

След смъртта на Анри II властта преминала в ръцете на неговата съпруга Катерина Медичи. Тя си поставила за цел да намери жена на Гонзалвус, искайки да види дали децата му ще приличат на него. В резултат, той се оженил за младо момиче на име Катерина. Бракът между двамата се оказал много успешен и те останали заедно в продължение на цели 40 години. Имали няколко деца, като четири или пет от тях за съжаление наследили рядкото заболяване на Гонзалвус. Заради външния си вид те били откъснати от своите родители и показвани като атракции в различни европейски градове.

Източник: iStock/Getty Images

Чудният свирач

Годината е 1284. Германският град Хамелин е изправен пред сериозен проблем с плъховете. На помощ идва свирач на флейта, облечен в пъстроцветни дрехи. Той обещава да се справи с плъховете, но след като изпълнява обещанието си жителите на Хамелин отказват да му платят. За да си отмъсти, с помощта на своята магическа флейта той примамва всички деца от града в една пещера и повече никой не ги вижда. В оригиналната версия на приказката децата намират смъртта си във водите на река Везер.

Възможно ли е тази история да е базирана на истински събития? Има няколко теории в подкрепа на тази теза. Според някои учени, свирачът символизира масова детска смърт в резултат на чума или природен катаклизъм. Други са на мнение, че приказката е метафора на миграционните процеси от този период, по време на които много германци напускат домовете си и се заселват в други части на Европа. Има и теория, че свирецът е сериен убиец, а някои го свързват с исторически личности като Николай Кьолнски, подлъгал стотици деца да се включат в печално известния Детски кръстоносен поход. Какво точно се е случило остава загадка и до днес.

материал на VESTI

автор: Русалин Венев

Нали знаете- всеки световноизвестен автор си има стил на писане и според това, ако му се постави задача да преразкаже старата приказка за ,,Червената шапчица” – няма как да избяга от своя начин на писане.

Ако познавате авторите, ще усетите и тънката шега в този материал.

Едгар Алън По

Край старата, мрачна, обвита в тайнствено-жесток воал гора, над която се носеха тъмни облаци зловонни изпарения и сякаш се чуваше злокобен звън на окови, в мистичен ужас живееше Червената шапчица.

Ърнест Хемингуей

Майката влезе. Тя постави на масата кошница. В кошницата имаше мляко, бял хляб и яйца. – Eто – каза майката. – Какво – попита Червената шапчица. – Ето това – каза майката – ще го занесеш на баба си. – Добре – каза Червената шапчица. – И си отваряй очите – каза майката – вълкът… – Да – каза Червената шапчица. Mайката гледаше как дъщеря й , която всички наричаха Червената шапчица, защото винаги ходеше с червена шапчица, излиза. И гледайки излизащата си дъщеря, майката помисли, че е много опасно да я изпраща сама в гората, и освен това тя помисли, че вълкът бе започнал отново да се появява насам, и като помисли така, тя усети, че започва да се тревожи.

Ги дьо Мопасан

Вълкът я срещна. Той я изгледа с оня особен поглед, който опитният парижки развратник хвърля на провинциалната кокетка, която все оше се преструва на невинна, ала той вярва на невинността й не повече от самата нея и вече сякаш вижда, как тя се разсъблича, как фустите и една по една падат, и тя остава само по риза, под която се очертават сладостните форми на тялото й.

O’Xенри

Червената шапчица се разтрепери. Тя беше сама. Тя беше сама, като палачинка между звездите, като гладиатор сред фармацевти, като сомнамбул в печка, като бастун в пустиня….

Джек Лондон

Ала тя беше достойна дъщеря на своята раса, в жилите й течеше силната кръв на белите покорители на света. Затова, без да й мигне окото, тя се нахвърли върху вълка, нанесе му един съкрушителен удар и го подкрепи с класически ъперкът. Вълкът страхливо побягна. Тя идеше след него със своята очарователна женска усмивка.

Ярослав Хашек

– Е, и какво направих? – мърмореше си вълкът – едно голямо лайно напpавих, това е…

Оноре дьо Балзак

Вълкът стигна до къщичката на бабата и потропа на вратата. Тази врата беше изработена през седемнадесетото столетие от неизвестен майстор. Той я беше изрязал от модерния по това време канадски дъб, беше и придал класическата четвъртита форма и я беше окачил на железни панти, които на времето си може да са били хубави, но сега ужасно скърцаха. По вратата нямаше никакви гравюри, шарки и орнаменти, само на долния десен ъгъл личеше драскотина, за която се разказваше, че Селостен дьо Шаварж, фаворит на Мария-Антоанерта и братовчед по майчина линия на детето на бабата на Червената шапчица е направил със собствената си шпора. Инак вратата беше съвсем обикновенна и затова няма да се спираме по подробно на нея.

Mаксим Горки

Бабата се изправи силна, смела и неустрашима и го погледна право в очите с изпепеляващ взор. Зърнал този остър поглед звярът с ужас помисли, че тази баба е така смела, защото е човек. – Какво искаш, Сиви, вълко? – попита бабата и думите и прозвучаха гордо.

Робърт Бърнс

– Кой хлопа в този късен час? – Аз хлопам – каза Вълчо. – Иди си. Всички спят у нас. – Не всички – каза Вълчо. – Не зная как си се решил! – Реших се – каза Вълчо. – Ти май си нещо наумил? – Май нещо – каза Вълчо. – Веднаж да минеш моя праг… – Да мина – каза Вълчо. – Утре ти ще дойдеш пак! – Ще дойда – каза Вълчо. – Ни дума никому за туй! – Ни дума – каза Вълчо.

Oскар Уайлд

Вълкът: Извинете вие не ми знаете името, но… Бабата: О, няма значение. В съвременното общество с най-добро име се ползват тези, които нямат име. С какво мога да ви услужа? Вълкът: Виждате ли …. Cъжалявам, но съм дошъл да ви изям. Бабата: Колко мило. Вие сте твърде остроумен джентълмен. Бабата: И това придава особен блясък на вашата духовитост. Вълкът: Радвам се, че не се отнасяте сериозно към факта, който току що ви съобщих. Бабата: Днес да се отнасяш сериозно към сериозните неща е проява на лош вкус. Вълкът: А към какво трябва да се отнасяме сериозно? Бабата: Разбира се към глупостите. Но вие сте непоносим! Вълкът: Кога един вълк е непоносим? Бабата: Когато прекалява с въпросите. Вълкът: А една жена? Бабата: Когато никой не може да я постави натясно. Вълкът: Много сте строга към себе си. Бабата: Разчитам на вашата дискретност. Вълкът: Имайте вяра. От мен няма да излезе нищо. (изяжда я) Бабата: ( от коpема на вълка ) Жалко, че избързахте. Tъкмо си бях приготвила една твърде приятна духовитост.

Чарлз Дикенс

Бедната Червена шапчица не знаеше, какво я очаква. Горкото дете. С каква обич, изписана по хубавото му личице, то отвори вратата, с какво ангелско изражение, то прекрачи прага на стаята, където вълкът, прикрил коварния си и зъл лик с ношната шапчица на бабата, очакваше поредната си жертва.

Ерих Мария Ремарк

– Ела при мен! – каза вълкът. Червената шапчица наля две чаши коняк (или ром, уиски, калвадос, сливова, джин, водка и пр.) и седна на леглото и вдишваха познатия дъх на коняка и т.н…. В този аромат имаше тъга и умора – тъгата и умората на гаснещата привечер. Конякът, ромът, джинът и т.н. беше самият живот. – Свършено е вече – каза тя. – Нямам вече на какво да се надявам повече. Аз нямам бъдеще. Вълкът мълчеше. Той беше съгласен с нея.

Жак Превер

Вълкът в зори ловци ще спрат, а в нощната тъма Камилен, смърт не знаен мрак, звезди, безброй съдби… защо ридаем аз и ти.

Йордан Радичков

– Ще седна и ще го убия този вълк, драги ми господине. Да не ми е името Спиридон, ако не го убия. – Ще го убие! – говореха ловците. – Лани сума вълци дойдоха от Турно Мъгурелски и от други места. Имаше и да убиваш, и да гониш, и пак да останат. А тоя взе, че ги уби всичките. А вълците от своя страна взеха, че умряха. А вълкът беше седнал и шиеше на една шевна машина ” Сингер”, има такива машини, та като го види ловецът да си рече: ” Брей, то не било вълк, мамка му вълча, а баба Спиридоница “. Да рече тъй и да си иде.

Уйлям Шекспир

Действие 5. Сцена 2. Къщичката на бабата на Червената шапчица. Пред нея първи ловец с кучето си. ( двоуми се ) – Да вляза или да не вляза? Туй е въпросът. Кое е по- добре – да вляза аз и вълка да убия или да си полегна аз, да си поспя? Легни, заспи и край. Да тук е спънката. Какво ще видя в този летен кратък сън? Да знай човек, че този сън прекъсва чувствата на гладния стомах, тогава би могъл…… Но този страх от нещо пред вълка, от таз затворена врата сковава мойте сетива…… Но стига! С тези мисли ставам аз страхливец и бледната мазилка на страха покрива с плесен и разяжда единственият цвят на смелостта. Е, хайде спри. Тез мисли прогони. Офелия, ти моя вярна кучка, ела и с мен за всеки случай ти бъди.

Лев Николаевич Толстой

Ловците убиха вълка и извадиха от корема му бабичката и Червената шапчица. От очите на малкото момиченце заструи лъчист поглед и то разбра, че това, което се случи не трябваше да се случва, а щом не трябваше да се случва, то нямаше да се случи, и то разбра, че това, което вършеше, мислеше и говореше, не бе това, което трябваше да върши, мисли и говори, и то реши, че от сега нататък ще върши, mисли и говори само това, което трябваше да върши, мисли и говори.

Кърт Вонегът

Майката на Червената шапчица беше голямя майсторка на баници. Нейните баници бяха сочни и мазни, сякаш правени с мазнината на всички тлъсти евреи убити през втората световна война. Тогава убиваха евреи с подобни цели. Така е то…. Сега, като настана световния глад, защото китайците изядоха всичко, аз си спомням за тези баници и от устата ми текат лиги. Какво би станало, ако една от тези баници попадне сред американците? Според мен никой няма да я изяде, макар че всички умираме от глад. Ако една от тези баници попадне сред нас ние ще се самоизядем за нея. Але-хоп. Разбира се, подобни баници вече не съществуват. Аз ги припомних за да предизвикам лигите ви, защото зная – и вие сте засегнати от световния глад. Така е то… Але хоп. Червената шапчица беше секс-идеалът на глутницата. Когато тя се появи с баницата един вълк я надуши. Тръгна след нея. Този вълк бе проследен и от другите вълци. Винаги е така. Още по мое време, когато бях стар пръдльо. Още тогава, когато един вълк надушеше нещо, всички тичаха след него. Всъшност така се стигна до световния глад.До световния глад се стигна чрез голямото преяждане,но тук става дума за един друг черен понеделник, в който цените ( американските цени) нарастнаха. Але хоп. Всички вълци се скупчиха около Червената шапчица.Никой не искаше да я яде. Вълците си бяха изработили антитела против глада. Механизма на тези антитела им бе показан от китайците. Китайците и вълците по това време бяха най- добрите приятели. В много отношения между тях нямаше разлика и т.н. Та никой от вълците не ядеше Червената шапчица. Напротив, те само душеха чорапите и. Те бяха луди по тези чорапи. Те им миришеха приятно. Какво говоря, приятно, те изпитваха от тази миризма върховна наслада. И всеки от тях имаше ерекция. Така е то…. В скоби, това бе средството, с което по-късно ги избиха китайците. Те пуснаха огромни количества Червени шапчици с подобни чорапи. Вълците бяха в див възторг. Но после китайците прибраха своите Червени шапчици с техните чорапи. Просто ги изпратиха на друга планета.Тогава вълците измряха от полов глад. Така е то…. Але хоп. Но сега Червената шапчица изпитваше адски сърбеж от полиетиленовите си чорапи. Тя реши да ги събуе. Така и направи, И тогава вълците я изоставиха. Обидена от това тя изяде цялата баница и умря от преяждане. Така е то.

Материал на Blitz.bg

Този материал не зная кой го е създал, но аз истински се забавлявах!
Беше ми приятно, драги читателю!