На 4 септември 1965 г. умира един от най-великите мъже на нашето време – Алберт Швайцер. На него принадлежи мисълта, че иска да направи живота си аргумент на своето лично разбиране за човечност. Предлагаме откъс от неговите виждания за смисъла на етиката.

„Същността на доброто е: да опазваш живот, да развиваш живот, да изведеш живота до най-висшата му стойност. Същността на злото е: да увреждаш живот, да възпираш живота в неговото развитие. Значи основният принцип на етиката е преклонението пред живота. Всяко добро, което правя на някое създание, в крайна сметка помага да бъде съхранен и развиван животът му.

Хуманността (Humanitas, човечност) е доброто отношение на човека към ближния му. Думата изразява необходимостта да бъдем добри не само защото това е една от етическите заповеди, а защото такова поведение съответства на нашата същност.

В основни линии преклонението пред живота повелява същото, което учи етическият принцип на любовта. Само че преклонението пред живота обосновава и самата повеля на любовта и изисква състрадание към всяко живо същество.

Важно е също, че етиката на любовта ни вменява само поведението към другите, но не и как да се отнасяме към нас самите. От нея не може да се изведе изискването да бъдем верни на собствената същност, което е основен елемент на етическата личност.

В действителност обаче именно преклонението пред собствения ни живот ни кара да бъдем верни на себе си, като се откажем от всякаква престореност, която в една или друга ситуация би ни послужила, и никога да не ни налегне умора в борбата за собствената ни същност.

Етиката, която се занимава само с поведението на човека към себеподобните му, може да е много дълбока и жизнена. Но тя остава нецялостна. Затова беше неизбежно един ден човешката мисъл да се смути от жестокото и незабранено от никой закон отношение към другите създания и да настоява пред етиката да се смили над тях. Етиката подходи боязливо към тази сериозна задача. Едва от кратко време това начинание среща внимание в света.

И ето хората вече започват да се убеждават, че етиката на преклонението пред живота, която изисква да бъдем добри към всички живи същества, отговаря на естественото чувство на мислещия човек. Когато сме етични към всички създания, ние влизаме в духовна връзка с вселената.

В света волята за живот е в конфликт със самата себе си. В нас тя желае да бъде в мир със себе си. В света тя се проявява, в нас тя се развива. Духът ни повелява да бъдем различни от света. Прекланяйки се пред живота, по елементарен, дълбок и жизнен начин ние ставаме благочестиви…

Сега е ред всеки от нас да проявява добротата, която е заложена в същността му, за да се разкрие тя като сила, даваща насока на историята, и да възвести началото на ерата на хуманността.”

„Винаги търси начин да направиш добро.”

„Има два начина за бягство от нещастията в живота: котките и музиката.”

„Не е задължително да бъдеш ангел, за да станеш светец.”

„За да се научиш да молиш, първо трябва да се научиш да благодариш.”

„Знанията ми са песимистични, но вярата ми е оптимистична.”

„Истинската етика започва там, където престават да използват думи.”

„На двадесет години всеки от нас има лице, дадено му от Бог; на четиридесет — лицето, което ни е дало животът; на шестдесет — лицето, което сме заслужили.”

„Не знам каква ще бъде вашата съдба, но едно нещо знам със сигурност: единствените измежду вас, които ще бъдат наистина щастливи, ще са онези, които са потърсили и открили как да служат.“

„Успехът не е в ключа към щастието. Щастието е ключът към успеха. Ако харесваш това, което правиш, ще успееш.”

„Същността на доброто е: да опазваш живот, да развиваш живот, да изведеш живота до най-висшата му стойност. Същността на злото е: да увреждаш живот, да възпираш живота в неговото развитие. Значи основният принцип на етиката е преклонението пред живота. Всяко добро, което правя на някое създание, в крайна сметка помага да бъде съхранен и развиван животът му.”

„Етиката на любовта ни вменява само поведението към другите, но не и как да се отнасяме към нас самите. От нея не може да се изведе изискването да бъдем верни на собствената същност, което е основен елемент на етическата личност.”

„Понякога собствената ни светлина угасва и бива разпалена от искрата на някой друг. Всеки от нас има причина да изпитва огромна благодарност към онези, които са ни върнали пламъка.”

„Ако правиш постоянно добро, ти си магьосник. Защото както слънцето може да разтопи леда, така и добротата може да преодолее неразбирането, враждебността и недоверието.”

„Няма обособено време за правдата. Часът на истината – сега и винаги.”

„Единственият изход от нещастното съществуване за човек се заключава в това, да стане достоен за доверието на друг човек.”

„Няма по-висша религия от службата за човечеството.”

„Личният пример – това не е най-важният начин да повлияеш на други хора. Това е просто единственият начин.”

„Цивилизация – това е толкова прекрасна идея, че всеки е длъжен да започне осъществяването й.”

„Ние сме толкова много, но всеки от нас умира от самота.”

„Човечеството винаги се е нуждаело от нравствени идеали, които са му помагали да намери верния път и най-добрия образ, използвайки собствените си сили.”

материал на  http://magnifisonz.com/ ; автор: venezia

Първо, Франц ІІ, император на над 800-годишната Свещена римска империя, която съществува само още две лета, създава Австрийската империя, в която обединява земите на Хабсбургите.

Второ – ражда се малкият Йохан Щраус, който ще основе една истинска музикална империя – империята на виенския валс, за да я предаде по-късно на своите наследници, които да я доразвият и разхубавят. Освен с валсове, тази империя е пълна още с някои от най-известните оперети в света, със забележителни полки и, разбира се, с героични маршове.

Радецки марш. Всички сме го чували. Това е сред най-известните маршове на Йохан Щраус, родоначалник на дълга виенска музикална фамилия, наричан още Щраус Баща, Стария Щраус или Щраус І. Този марш е посветен на чешкия граф и австрийски фелдмаршал, герой от войните с Наполеон и италианските кампании, Йозеф Радецки.

 Йохан Щраус  преди близо 200 години създава, ръководи, захранва с композиции, истински хитове за времето си и дирижира своя знаменит оркестър, с който обикаля и жъне успехи из цяла Европа. Този успех, който не е само музикален, а и финансов, води до истинска въздишка на облекчение у момчето Йохан, родено в твърде бедно семейство.

Само на 28 години обаче той вече може да си позволи луксозната виенска къща Hirschenhaus, по-известна като Златният елен. И сигурно затова създава своята бърза полка, наречена „Въздишката”, в която наистина става неочакваното – музиката спира, за да може оркестърът…..да въздъхне с облекчение.

Щраус Баща завладява европейската музикална сцената и превръща виенския валс в модна икона на епохата, а така подготвя и пътеката на славата за своя син Йохан Щраус ІІ. Но какво да прави горкият Йохан Баща, принуден е да работи непрекъснато. Освен голяма къща, има вече семейство, след като през 25-та година се жени по спешност за Ана Щрайм.

Тя ражда първия му син, наречен Йохан. В следващите години обаче Старият Йохан, който няма още и тридесет, поддържа връзка и има поне пет деца от доста по-младата Ева Трамбуш, връзка, която става причина не само за раздялата с Ана, но и за сериозния разрив с прочутия наследник на таланта и оркестъра му – Йохан Щраус, наричан още Щраус Син или Щраус ІІ.

Ако бащата Йохан създава новата обществена слава на виенския ¾ валс, като го измъква от блатото на предразсъдъците, то синът Йохан я подхваща, развива и издига тъй наречената дотогава „лека музика” до постоянен гост на най-прочутите салони и най-големите музикални театри в Европа и света. Да, валсът, още от възникването си като салонен танц през втората половина на ХVІІІ век, има лоша слава, защото при него мъжете и жените са твърде близо един до друг, а понякога дори се докосват.

Църквата го забранява, но тази забрана не спира по-разкрепостените младежи да продължат да се докосват с удоволствие под формата на танц. Постепенно забраната се разпада и през ХІХ век валсът върви не просто към реабилитация, а към истински разцвет, най-вече в творчеството на Йохан Щраус Младия.

 Младият Йохан е подготвян от баща си за чиновник – изпратен е да учи счетоводство и му е забранено да се занимава с музика. Майка му Ана обаче, било от женска проницателност, било напук на баща му, помага на сина си да учи тайно при най-добрите музиканти от бащиния оркестър. Големият дебют на Йохан Щраус Син е през октомври 1844 във виенското Доммайерс казино.

Щраус Баща се разбеснява заради музикалния дебют на сина си и заради дългата лъжа. Той къса собствените си договори с въпросното казино, както и връзките с Йохан. От своя страна обаче синът също къса връзката с баща си, бесен както заради неговото отношение към майка му Ана, която той все пак изоставя заради любовницата си, така и поради политически различия. По онова време, освен музикален, Виена е и социално-революционен кошер – но бащата е на страната на империята, докато синът е за революцията. Той дори предприема и някои неразумни действия, които го водят до ареста и едва не съсипват музикалната му кариера. Все пак лошото развитие е избегнато.

Скоро след това бащата Йохан Щраус, едва 45-годишен, умира от скарлатина, а синът Йохан Щраус остава сам на белия свят, наследил таланта му, страстта му към жените и веселия живот, голямата му къща, както и прочутия му оркестър. И май точно тогава в ушите му започват да звучат истинските „Гласове от пролетта”, макар че той ги превръща в музика доста години по-късно:

Братята на Йохан Щраус – Йозеф и Едуард, също стават прочути композитори. Не колкото баща си и брат си, но все пак – доста прочути. Семейството и близките приятели, кой знае защо, наричат Йозеф Щраус – Пепи. Баткото Йохан казва за него – „измежду нас двамата Пепи е по-талантлив, но аз, по щастлива случайност, съм по-известен”. Йозеф Щраус, освен че сам композира, помага на Йохан в управлението на оркестъра и участва в турнетата, които са дълги и изтощителни.

И умира след едно такова турне през 1870 година в Полша, която по онова време е окупирана от Русия. За смъртта му има две версии – едната е, че по време на концерт пада от диригентския пулт и си удря главата, а другата, че е бит от пияни руски войници. И в двете версии смъртта му изглежда нелепа и трагична.

Едуард Щраус пък има тъжната съдба на практика да закрие цялата музикална империя на фамилията, въпреки иначе жизнерадостните си композиции. Да наистина, Едуард има син, останал в музикалния свят с името Йохан Щраус ІІІ, но той не продължава семейната традиция, известен е повече като диригент, не толкова като композитор. Пък и баща му Едуард наистина сякаш поставя голяма музикална точка, не многоточие след себе си.

През 1901-ва, когато братята му са вече покойници, Едуард прави последно турне, разпуска прочутия Щраус оркестър и се оттегля напълно от музикалния живот. През 1907-ма спазва една стара договорка между братята и изгаря голяма част от музикалния архив на фамилията, за да не попадне това богатство в лоши ръце. Самият той умира през 1916-та.

Но дотогава има още много време. А сега, през 1849-та година, едва погребал баща си, на Йохан Щраус Син му предстоят още много важни и маловажни, но при всички случаи интересни музикални и житейски дела. Той е диригент на дворцовите балове във Виена. Прави прочутия вече Щраус оркестър още по-прочут, като обикаля с него всички европейски столици, както и Съединените щати. Години наред ходи в Русия, където преживява голяма, но нещастна любов с руска аристократка на име Олга.

Жени се три пъти, но няма деца. Разделя се с втората си жена, но тъй като католическата църква не разрешава развода, отказва се от религията и австрийското си гражданство, става гражданин на херцогство Сакс-Кобург-Гота и се жени за последната си любов, немкинята Аделе Дойч.

Междувременно, окуражен от Жак Офенбах, освен валсове, полки и маршове, започва да пише оперети, поне две от които – „Цигански барон” и „Прилепът”, са в програмите на най-големите музикални театри по света и до днес. Йохан Щраус ІІ умира от пневмония през пролетта на 1899 година, докато композира музика за балета си „Пепеляшка”.

Макар и недовършена обаче, не ви ли оставя тя с усещането, че при прочутата музикална фамилия Щраус нещата никога не свършват, че всичко, свързано с тях, винаги започва отначало.

материал на http://bnr.bg

]]> https://www.art1a1d.com/2026/02/08/%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82-%d1%82%d0%b0%d0%b9%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b2-%d0%bc%d0%b5%d0%bd-amp-on/feed/ 0 https://www.art1a1d.com/2026/02/01/%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82-%d1%86%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%b8-%d1%85%d0%b0%d1%80%d0%b0%d0%ba%d1%82%d0%b5%d1%80-amp-on/ https://www.art1a1d.com/2026/02/01/%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82-%d1%86%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%b8-%d1%85%d0%b0%d1%80%d0%b0%d0%ba%d1%82%d0%b5%d1%80-amp-on/#respond Sun, 01 Feb 2026 09:59:48 +0000 https://www.art1a1d.com/?p=53432 С този тест
можете да определите
какви черти на характера доминират у вас
сега- в този момент.
Приятно забавлние!

Днес ние сякаш сме го приели като даденост. Носят го както мъже, така и жени, има го във всякакви разновидности, модели и разнообразни материи. Но докато се стигне до всичко това, на хората, а и на панталоните, определено им е било нужно доста време.

Животът на панталоните е белязан с традиции и социални аспекти, свързани най-вече с пола, който го носи. Много, много дълги години той се е носил единствено от мъже, а за да го спечелят за гардероба си, жените е трябвало да водят жестоки битки с нравите, обществените разбирания и нагласи.

В западната култура женските дрехи са много различни от мъжките облекла. На практика обществото си е изградило строги правила, изискващи хората да се обличат според техния пол. А правилата гласели, че панталони трябва да се носят само от мъжете…

Така векове наред обществото възпрепятствало жените да носят тази дреха. Разлика правят само общества като например тези в Китай и Малайзия, където и жените, и мъжете са облечени в дълги панталони.

Иначе панталоните се зараждат твърде късно във вида, в който ги познаваме днес. Техният прадядо се повил обаче още в древността. По това време сред първите, които носели панталони, били номадски конници в Евразия, ирански скити и древните персийци. В Китай панталони тогава били носени само от войниците.

Още тогава обаче носенето на панталони срещало неодобрение. Например, древните гърци смятали носенето на панталони от персийските мъже като знак на слабост.
Древните римляни пък смятали панталоните за непростим разврат. Самата дума bracatus – “носещ панталон”- означавала едновременно “чужд” и “изнежен”.

Видът на панталона през 14-ти век представлявал два съединени крачола, плътни по краката, обикновено с дължина до коленете или глезените. Недостатък обаче била дупката на чатала.

Имало е времена, когато американските индианци са смятали белите хора за безсрамни, защото под панталоните си били… голи. Самите индианци носели под панталоните набедрена превръзка.

През Средновековието в кройката на панталона се появил аксесоар, който имал за цел да прикрива именно несвързаните два крачола. Той представлявал нещо между бандаж и торбичка, която се привързвала на кръста и минавала между краката. Така се родила и идеята за панталон с дъно, който бил особено любим сред мъжете тогава и приличал на чорапогащник.

В Западната европейска култура са правени няколко опита за въвеждане на панталона, но истинското му приемане било чак през 16-ти век.

Роля за разпространението на панталона в света имали най- вече моряците. През 17-ти век те носели широки и провиснали панталони.

По време на Френската революция мъжете носели костюм с панталон до глезените или под коляното. Този стил е въведен в Англия в началото на 19 век, когато стават модерни панталоните с дължина до под коляното.

През 18-ти и началото на 19-ти век на мода били прекалено тесните панталони – лосини /от кожа на лос/. Обличали ги само мокри и те изсъхвали направо върху тялото. Те обаче ставали изключително тесни и ходенето с тях било мъчително болезнено.

През целия 19 век заедно с развитието на панталоните „еволюирал” и начинът за тяхното закопчаване. Постепенно от т.нар. матроски катинар – две закопчалки отляво и отдясно, закопчаването се измествало от най-различни други варианти, докато накрая се стигнало до всеизвестния цип.

През този период обаче започнало да се случва и най-интересното и определено значимо събитие в историята на панталоните. Били облечени за пръв път от жена! Това, разбира се, не било прието с овации от обществото, дори никак не се гледало с добро око на наглостта от страна на жените. Те на практика трябвало да водят война, за да могат да носят „мъжката” дреха.

В средата на 19 век момичетата, работещи в мините, започнали да носят панталон, когато са на работа. Именно с това свое поведение те скандализирали тогавашното викторианско общество. Панталоните обаче вървели ръка за ръка с полите, които момичетата навивали на кръста си над панталоните, за да не пречат на работата им. Въпреки че работели в наземната част на мината, при сортирането на въглищата момичетата извършвали тежък физически труд. Определено за тази работа полите биха пречили значително на движението им.

По това време актрисата Сара Бернар също се появява облечена с панталони. В американския Запад жените, работещи в ранчо, носели панталони за езда.

Първият дизайнер, който се „осмелява” да прекрачи границите на традициите при роклите и полите, е французинът Пол Поаре. През 1913 г. Поаре изработва панталони в ориенталски стил – тюрбани, панталони тип шалвар – „а ла султан” и поли в стил „харем”. За създаването на тези панталони той е повлиян от Шехерезада.

Първата световна война дала много работни места на жените, когато мъжете им отишли в армията. Въпреки че голяма част от жените все още носели поли, останалите, работещи в заводите, носели панталони и гащеризони.

През 20-те години на 20-ти век Коко Шанел се изявява като дизайнер, популяризиращ новото, вече женско облекло. Тя създава клошираните панталони за разходка, различни спортни дейности или езда.

Въпреки неизбежното навлизане на панталоните в женския гардероб, това облекло все още шокирало хората и през 30-те години на миналия век. Пример е появата на Марлене Дитрих и Катрин Хепбърн облечени с панталони във филмите, в които участват. Публиката обаче освен ужасена, била и очарована, тъй като актрисите спомогнали панталоните да станат по-приемливи за носене от жените.

Десетилетие по- късно светът отново бил във война и отново жените трябвало да поемат голяма част от иначе мъжките задължения. Това разбира се предполагало и носенето на панталони. Много от жените дори носели дрехите на мъжете си, когато ходели на работа. Така до лятото на 1944 г. продажбите на панталони за жени нарастнали с пет пъти повече в сравнение с предходната година.

След края на войната панталоните стават част от всекидневното облекло за работа, спорт или разходка. Истинската революция обаче настъпва чак през 60-те години на 20-ти век. Но дори и тогава в ресторантите не били допускани жени, облечени в панталони. Така женският панталон продължавал да бъде разгорещена и спорна тема.

Едва през 70-те панталоните най-накрая са официално признати за женска дреха, както за всекидневна, така и за официална, а десетилетие по- късно войната е почти напълно спечелена…

Но остава такава и до днес.

Панталонът, облечен от жена, все още не се възприема от някои страни по света.

Така например в Северна Корея жените, носещи панталони на работното си място, биват наказвани с принудителен труд или глоба в размер на седмичната надница на един работник.

Наказание 40 удара с камшик пък очаква и жените, носещи панталони в Судан.

За всяка война обаче са необходими много битки, а жените вече многократно са доказвали, че могат да ги печелят…

материал на www.fashionencyclopedia.com, www.wikipedia.org, www.chudesa.net, www.МenBG.com
автор Савина Ангелова

Оказва се, че този нюх към финансите е предаван от поколение на поколение и е заложен в тяхната Библия -Танаха.
Там пише:
…Короната на мъдрия са неговите богатства”.
Понякога изглежда, че успехът идва за мъдрия без никакви усилия.
“Използването на тъпа брадва изисква голяма сила, затова наточи острието.” Това е стойността на мъдростта… Тя е това да имаш опит и да можеш да преценяваш или отсъждаш какво е вярно, правилно или дълготрайно.
Казано просто- може да си много мъдър, но ако това не ти помогне да извличаш полза- какъв смисъл имат твоите знания?
Животът неведнъж е доказвал как не толкова умни хора са постигали много само, защото са използвали правилно и практично и малкото, което знаят и умеят.
Самият Линкълн, за който се говори, че има еврейска кръв обичал да казва: “Дайте ми шест часа да посека дърво и ще прекарам първите три в точене на брадвата”.
Танаха казва, че Господ дава мъдрост на тези, които обича.
Ако Господ дава мъдрост на тези, които обича, а мъдростта води до богатство, това още веднъж обяснява защо евреите разглеждат богатството като благословия и дар от бога.
Цар Соломон е една от централните фигури в еврейската история. [..] Неговата тайна към богатството била, че той търсил мъдростта преди всичко останало. Той не се интересувал от богатство или слава, а все пак именно това получил заедно с мъдростта.
Обърнете внимание: Евреите не се интересуват директно от парите.
Тяхната книга казва: Вместо да преследвате богатството, преследвайте мъдростта. Агресивното преследване на богатство може да доведе до разочарование…
… “Първо идва гордостта, после резилът; но със смиреният е мъдростта.”…
Когато човек е смирен и не се чувства като,, експерт ” по всички проблеми, той знае , че има какво още да научи и никога не спира да го прави.
Зиг Зиглар, който изгражда изключително успешна кариера в продажбите, казва: “Богатите имат малки телевизори и големи библиотеки, а бедните – обратното.”
Тези цитати ни доказват , че евреите поставят акцент върху ученето и самоусъвършенстването на всеки. Знанието е необходима стъпка към богатството, но не и достатъчна само по себе си.Без знания не може , но и само със знания също.Трябва практическо приложение на наученото.
В Танаха се казва: “Богатство, придобито чрез суета ще намалее, но онова, събирано малко по малко ще се увеличи.”
Казано просто: трябва да се учи не всичко , а нещо , което Ви интересува и го изучавайте дълго и внимателно.Не скачайте от предмет на предмет.Тук се има предвид не един конкретен предмет, а някаква дейност или работа с хора…Стремежът към богатството не трябва да бъде самоцел, а пътят към него- нечестен.
Стремежът към богатство, получено от високоплатена кариера и инвестиции е традиция в домашното възпитание на децата.Те насърчават децата си да се стремят към задоволен живот и умението да усещат кога един бизнес не може да се развие, защото идеята не е добра и трябва да се спре работата по него.
Ето как всяко еврейско дете още с Библията на своя народ започва да търси пътя към доброто финансово състояние чрез много упорито учене и самоусъвършенстване ….
Парите не са коренът на всяко зло. Парите са неутрална субстанция, която може да бъде използвана за добро или лошо, в зависимост от това кой и как ги използва. В крайна сметка, именно парите хранят, обличат и дават подслон на хората. Проблемите започват, когато парите са обичани повече от всичко друго. Това може да накара един човек в бедност да върши неправедни неща в стремежа си да се сдобие с пари.
Защото според евреите ,,Бедността кара хората да правят неща, които иначе не биха правили, само за да оцелеят”…
Ето как се предава желанието за правене на пари, но не за да управляват те човека, а той да ги насочва в правилна посока и за добро.
Еврейският народ учи децата си да не обичат бедността като социално явление , а не хората , които са попаднали сред нея.Пример е тяхната традиция в определен ден от месеца/ мисля , че всеки петък- може и да греша за деня / пред всеки дом да се оставя масичка с храна, за да си вземе всеки, който е гладен. Зная го от познати, които бяха излъгани от български работодател в Израел и докато се приберат в България бяха оцелели, благодарение на тази еврейска традиция.