Защо „българската работа“ е винаги скапана работа?

Едhttp://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/08/005214930-big.jpgна интерсна статия от 2008 година, по която може много да се поспори, но още по-любопитни са коментарите под нея, записани от хората през 2008 година.
Дали нещата в 2017 година са различни?
Вие напишете!

Всеки, който плува в мътните води на българския бизнес ще се съгласи, че у нас можеш да разчиташ повече на некоректността на партньорите, отколкото на тяхната коректност. И това наистина е така. Ако има начин една работа да не се свърши като хората – няма да се свърши. Измамите и далаверите са навсякъде. Много трудно може срещнеш човек, който поемайки някакъв ангажимент, ще го изпълни качествено и в срок. Да не говорим да свършиш нещо преди да са ти платили – чакай „от умрял писмо“. Много често дори при наличието на стриктен договор задълженията не се погасяват. „Кой ще тръгне да ме съди за 500 лв“ е любимата фраза на българския некоректен платец.

А всичко можеше да е много по-различно. Девизът на Лондонското Сити: „Our word, our bond“, например, значи същото като: „Дадена дума, хвърлен камък“, но ние не влагаме никакъв смисъл в тази поговорка. Дребните тарикатлъци на сериозните пазари не вървят. Там репутацията е всичко. Тук репутацията е нула.

И защо се получава така? Нима западните народи са по-умни и по-малко алчни от нас? Нима корупцията и шуробаджанащината са само наш проблем? Съмнявам се. Просто уважението към реда е различно. Напредналите общества много отдавна са разбрали, че когато правилата се спазват, всеки живее по-добре.

Ние българите, за разлика от тях, сме ярко открояващи се индивидуалисти. Което е хубаво. Поне не ни е скучно. Обаче имаме сериозен проблем с живеенето в група. Много смешно ми става като чуя за тренинги, сменинари и уоркшопи на тема „работа в екип“. Какъв екип, бе, братче? Западният бизнес модел никога няма да проработи тук. В Бългаия всеки индивид има собствена Конституция и се съобразява единствено с нея. Ние непрекъснато откриваме топлата вода. Затова живеем трудно.

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/08/09.jpgЗапознах се с един английски журналист преди време, който пишеше материал за българския преход. „Елитните квартали на София се отличават с това, че нямат улици, тротоари, осветление и кофи за боклук“, – каза ми той. И аз се засрамих. Никога не говоря за несъвършенствата на българското общество пред чужденци. Премълчавам ги, за да не обиждам себе си. Предпочитам да изтъквам само предимствата, които също не са малко, но за тях друг път. Обаче несъвършенствата са толкова очевадни, че когато чужденицте ги наблюдават от упор, аз не мога да отричам. Хаосите и абсурдите са навсякъде.

На въпроса ми как става така, че един телефонен разговор или едно джентълменско ръкостискане може да послужи като гаранция за изпълнение на сделките в неговия свят, журналистът ми отговори: „една единствена проява на некоректност е достатъчна, за да влезеш в черните списъци на всички банки, застрахователни дружества, браншови организации и синдикати. И да излезеш от бизнеса.“ Значи не било само до доверието. Трябва и с тоягата.

Дразнещо е да наблюдаваш как принципността на качествените хора у нас се осакатява ежедневно. България ражда изключително качествени хора. И това си проличава, когато отидат да живеят другаде, където правилата се спазват, а коректността и доброто име са ценен ресурс. Тук честният е смятан за балък, а спазването на правилата е за унизените и оскърбените. Ако притежаваш здрав морал и отказваш да бъдеш тарикат навсякъде, във всичко и с всички, пред теб има само два изхода: 1) ще бъдеш доведен до просешка тояга или 2) ще потърсиш късмета си другаде. Ще бъдеш принуден от обстоятелствата да избягаш.

Не ми се отваря пак темата за емиграцията, но аз не я харесвам именно защото тя е признак на едно много много лошо заболяване на българското общество – безпринципността. Проблемите не се решават като бягаш от тях, но пък всеки има правото на личен избор и аз уважавам това. За съжаление, безпринципността на некачествените хора победи и много качествен човешки потенциал подви опашка, принуден да бяга с отвращение…

И така, когато критикуваш, трябва да предлагаш алтернативи, нали? Иначе си голословен всезнайко. Фатално е да нагаждаш поведението си към грешките на другите, само защото „всички правят така“. Кофти е, че когато на един честен човечец му писне да го скубят и мамят от всички посоки, той решава да стане мошеник, но никога не успява да достигне нивото на истинските мошеници, защото за всяка работа си трябва талант. Какво да се прави тогава? Ами ето няколко полезни принципа в доказателство, че не само безпринципните оцеляват:

1) Винаги проучвай „реномето“ на човека, с когото ще вършиш някаква работа. Препоръките са вещен документ навсякъде другаде, но не и тук. Поинтересувай се от историята му. Виж какво имат да ти кажат за бъдещия ти партньор банките, познатите му, бившите му бизнес партньори, дори жена му. Всяка информация, включително лична, е безценна. Ако подпишеш договора, преди да си проучил отсрещната страна, значи наистина си балък.

2) Запомни: Собствената ти честност и добри намерения никога не са гаранция за същото у другите.

3) Започвай всяка сделка с нагласата, че ще бъдеш измамен. Това, естествено, не бива да ти проличи докато се пазариш и по време на преговори, но ти си длъжен да живееш с тази нагласа.

4) Никога не вярвай на обещания. „Дадена дума, хвърлен камък“, ама друг път.

5) Погрижи се, ако имаш добро реноме, другите да разберат за него. Накарай клиентите, партньорите, доставчицте, банкерите, застрахователите, служителите, бившите ти и настоящи работодатели, които са доволни от теб, да го покажат в писмен вид. Носи препоръките си навсякъде.

6) Интересувай се от механизма на измамите. Може никога да не ти се наложи да прибегнеш до тях, но ти просто си длъжен да познаваш характера на вълка, за да не те заблуди с овчата си кожа. Интересувай се от ДДС измами, имуществени спекулации, кредитини игри, пране на пари, опознай „вратичките“ на закона. Няма нужда да минаваш през тях, но поне ще се опиташ да ги затвориш пред носа на наглото копеле, което винаги предпочита „втория начин“.

7) Винаги бъди готов да жертваш част от високия си морал, ако трябва да се защитиш. Но това само в краен случай. Няма нужда да се правиш на Дева Мария при положение, че всички около теб нарушават правилата. Спазваш ли ги само ти – спукана ти е работата.

Спирам дотук, за да не каже пак някой, че много знам. И понеже това съвсем не е така, ще ми бъде любопитно да разбера как оцеляваш ти. Какви са твоите принципи?

АВТОР :Тихомир Димитров

Явно нямаме тук много принципи и аз се засрамих от факта, че тази тема е останала без коментари на фона на изобилието от такива по злободневните теми.
Та реших затова да разкажа за своите принципи, не че да се изтъквам, ама може да послужат на някой.

1. за да можеш да (пре)успяваш в дадена област, трябва да си добър специалист. Да се интересуваш, да учиш, да се развиваш. Трябва непрекъснато да се стремиш да работиш по-ефективно, за да си спестяваш време, което да инвестираш в образование. Светът се променя и ние не трябва да изоставаме от този факт. Само така ще те ценят и дори и да мушкаш с рогата от време на време, ще те търпят, защото им трябваш /за по-висшия стаф говоря/.

2. Освен обаче в конкретната си професия, трябва да се стараеш да се развиваш и в социалните области. Спорт, музика, литература – трябва да може да се общува с хора не само от нивото, на което сме, а с хора по-ниско и по-високо от нас. Трябва да не забравяме, откъде сме тръгнали. Трябва да бъдем широкоспектърни, да имаме отворено съзнание и да долавяме сигналите, които ще ни предупреждават както за опасности, така и за късмета, който да не изпуснем.

3. Винаги се старая да бъда независима. Не лакомя за пари и служебни придобивки и ако ми дават такива, винаги питам дали ми ги дават, защото съм заслужила или за да ме кредитират. Ако е второто – отказвам да приема. Такива кредити обикновено излизат през носа после. А ако съм си ги заслужила, си ги вземам най-спокойно и си карам както преди, без да се нагъзвам изобщо. Независимостта е нещо велико. Защото винаги можеш да кажеш „адиос мучачос“.

4. Когато ме питат, какво искам, винаги искам повече, но то е за да пробвам почвата. Щото може това мое повече, за отсрещната страна да е нещо нормално. Но съм с ясното съзнание, че и да не го получа, това не е проблем за мен.

5. Винаги се старая да се държа с хората така, както искам те да се държат с мен. Може да звучи банално, ама е много истинско и вярно и действието е изпитано при мен и го прилагам непрекъснато. Имам изцепки от време на време, ама не ги приемам насериозно. Надявам се и другите да не ги приемат така. Пък ако не – извинявам се, когато осъзная, че съм сбъркала.

Не съм съгласна с жертването на морала. Може би единствено в случай, когато става въпрос са собствената ти кожа. Ама дори и тогава… Не знам. Това е много сложен въпрос. Но с морала шега не бива. Това всъщност са нашите принципи и ако ги жертваме, значи нямаме такива…

Коментар от Таня — февруари 22, 2008 @ 8:54 pm

по-склонен съм да се съглася с принципите на Таня. Тихомире, твоите изводи са изградени на базата на горчив опит. Но „овълчването“ е пагубно най-вече за самия себе себе си.

Коментар от bulpete — февруари 22, 2008 @ 11:50 pm

По отношение на констатациите си прав. Един интересен пример – в Амстердам се намира най-големият в света диамантен пазар – тук хората (огромното мнозинство от кито евреи) си обменят сурови диаманти за шлифоване, и шлифовани диаманти за продажба. Всекидневно тук смеят ръце диаманти за няколко стотин милиона долара, и не се издава нито една фактура, разписка, документ – просто всичко е на „честна дума“! Не се е чуло от стотици години да има измамен… А у нас? Според статистика, която четох някъде наскоро, 75% от жилищата нямат канализация (не, не – не бързй да скачаш! Жилищата са и на село, и в малките градчета, и в циганските махали, а там тоалетната е на двора, нали?!). За мен това е показатално за нивото на нацията.

Е, бидейки емиигрант от почти 14 години, не мога да не взема отношение. Безпринципен? Може би на пръв поглед така да изглежда, когато емигрирахме 1994, народа не можеше да се отдели от политическите ежби, като правило заемайки погрешната страна, бизнеса (крупния за онези години) не знаеше какво върши, и защо (съкратиха ме, и след това се убиха да ме викат обратно…), елементарни неща като храна, лекарства, основни услуги и пр. нямаше, а ние имахме вече за отглеждане представителите на следващото поколение. До колкото считам грижата за следващото поколение основополагаща в човешкият живот, мисля, че по него време имаше само един избор – да отидем там, където няма да се чувстваме излишни в държавата, за да бъдем пример за следващите. Колко сме успяли, до колко сме били прави, естествено, ще каже следващото поколение!

И накрая – съгласен съм и с двата коментара по-горе. Подозрителността и недоверието са най-скоростният начин да се развалят бизнес отношения, да не говорим какъв отпечатък слагат те върху индивид

КОМЕНТАРИ:

Коментар от vladi57 — февруари 23, 2008 @ 12:51 am

Много си прав ,трудно, много трудно се прави бизнес в България….И това е от както БГ съществува/прегледайте пак исторята/ та до сега…Не сам негативен човек, но това е самата истина и го казвам от личен опит..Като се почне/говоря за новото време/преди 89 година ,от тогава се занимавам с мой собствен бизнес и винаг е било трудно и не е имало нигога светлина в тунела…Моят личен опит??? Ами като се почне от няколко магазина, склад на едро, хлебарница, мелница,мода и дизайн/аксесоари и дрехи производство/ и сега интернет …ами винаги е трябвало да разчитам само на себе си, контрактори- тудно се работи с други хора или не са подготвени или просто си мислят,че работят а нямат идея за какво става дума или са хора, който само парадират че правят това или онва а само използват сложни думи за да прикрият собствената си некадърност и мързел…И нормалните хора ги приемат по някаква причина докато осъзнаят измамата…така че си прав …винаги проверявай ,всичко и всички…А като ти писне ,щото това не е работа да си губиш времето в проверки: си казваш майната му и си хващаш багажа и се изнасяш от държавата…И толкова ти е писнало ,че се заричаш никога да не се завърнеш…дори и за почивка през лятото,дори и за купона за който всеки говори че е в България…дали е оставил отпечатък този живот върху личноста ми, сигурно…станал съм по борбен и по амбициозен…

Коментар от Koe-kak — февруари 23, 2008 @ 8:02 am

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/08/Image_5939328_126.jpgМоята тайна? Гледам да си върша всичко сама, понеже се убедих, че тук няма на кого да се разчита. Нямам нерви да подозирам, да внимавам и всичко останало. Не се захващам да си вадя парите с неща, за които ще се налага да разчитам на други, освен за елементарни нещица (не че и там няма неприятни изненади от време на време).
Тъжното е, че не само като партньор, но и като клиент и пациент си в същото положение, така че, както казва мой познат лекар, „Гледай да си в добри отношения с Оня Горе.“
Когато стане невъзможно да си изкарвам хляба тук и да живея някак достатъчно встрани от абсурда, надявам се да е възможно да се измъкна.

Коментар от lyd — февруари 23, 2008 @ 12:10 pm

Българска работа

Коментар от Вени Г. — февруари 23, 2008 @ 1:22 pm

В момента работя с невероятен екип, в който всеки детайл е споделен и обсъден в него и не се допускат изненади. Като гледам другите, това си е много рядко явление. Не мога да обясня защо при нас така се получава, но не спирам да вярвам, че малко по – малко всеки като се опитва да се държи нормално ще се променя картината…

Коментар от pierrot — февруари 23, 2008 @ 10:31 pm

Имала съм 4 български работодателя:

Първия укриваше приходи като не водеше изрядно счетоводство;
Втория използваше офшорна компания;
Третия източваше ДДС, май му се събираха към 400 хиляди годишно;
Четвъртия просто крадеше ток в много големи количества…

Българските работодатели са най-голямата помия, от която вече се пазя като дявол от тамян. :П

Коментар от boo — февруари 24, 2008 @ 1:30 am

@boo: И чуждестранните не са кой знае каква стока, но не ми се споменават имена.

Да загубиш доверието си в хората е, може би, най-болезнената фаза от „съзряването“ на индивида и съм сигурен, че всеки рано или късно минава през нея. Дори да не загубш напълно, само да се поразклати, да се появят съмнения – пак е страшничко. „Лесно е да умреш за приятел, трудно е да намериш приятел, за когото си струва да умреш“ – пееше се в една песен. Много интересни историйки, мерси за споделения опит! Съмнението не е означава подозрение. Означава да се учиш от грешките си и да избягваш тяхното повтотрение.

Коментар от asktisho — февруари 25, 2008 @ 10:35 am

Категорично не съм съгалсен с определението „българска работа“. Първо, защото и в България все пак се свършва и нещо добро и качествено. Второ, защото и в чужбина стават такива неща, които са характерни за меразвитите държави. Като цяло обаче съм съгласен с написаното. Освен това забелязват, че масовото видиотяване ни обърква до степен да се възхищаваме и опитваме да подражаваме на откровени престъпници дори и когато ни ощетяват. Един фрапиращ пример е за счетоводителка, която бе уличена в документни измами и присвояване и съответно осъдена. След дисциплинарното уволнение тя започна работа като… счетоводител в частна фирма(!!!).

Специално в тази обстановка в България винаги подхождам с малко доверие, понеже без никак не може, като имам и едно наум. И разбира се проучвам обстановката и участниците в ситуацията. Както казват в Русия – „Доверявай, но проверявай“. Ако доверието се оправдае, давам допълнително и процедурата се повтаря, в противен случай прекратявам отношенията. Същевременно се старая ситуацията да е такава, че хората в нея да нямат стимул да проявят способностите си за измама. И когато съм в състояние не пропускам да възможност да направя дори и малка промяна на средата тук към по-добро. Знам, че макар и да е на практика незабележимо е по-добре отколкото да стоя и не правя нищо. Все пак и качествените общества не винаги са били такива, малко по малко са станали след като са положили целенасочени усилия.

Сподели :) Share on FacebookPin on PinterestShare on Google+