Oстанете гладни!

Друг мой любимец- Стив Джобс.

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/10/0521jobsstanford630x4201.jpgТук са извадки от негова реч от 2005 година пред абсолвентите на Станфордския университет, в която той разказва за своя житейски път и професионални търсения.

Речта завършва с думите: Останете гладни! Останете неразумни!

,,Никога не завърших университет.

Днес искам да ви кажа три истории от моя живот. Това е. Нищо особено. Просто три истории.

Първата история е за свързването на точките.

Напуснах колежа „Рийд” след първите 6 месеца там, но останах да посещавам курсове още 18 месеца, преди наистина да напусна. Така, защо всъщност напуснах? То е започнало още преди да се родя.

Моята биологична майка е била млада, неомъжена студентка и решила да ме даде за осиновяване. Тя вярвала много силно, че аз трябва да бъда осиновен от висшисти, така че всичко било уредено, за да бъда осиновен от адвокат и неговата съпруга. Обаче, когато съм се появил в последната минута, те решили, че не искат момче, а момиче. И така моите родители, които били следващите в списъка за осиновяване, получили обаждане по средата на нощта с въпроса: “Имаме непредвидено момче, искате ли го?” Те казали: “Естествено”. Моята биологична майка по-късно разбрала, че моята майка никога не завършила висше, а баща ми никога не е завършил средното си образование. Тя отказала да подпише окончателните документи за осиновяване. Съгласила се няколко месеца по-късно, когато моите родители обещали, че някой ден аз ще отида в университет.

И 17 години по-късно аз се записах в университет. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото „Станфорд”, и всичките спестявания на родителите ми от работническата класа се харчеха за университетската ми такса. След 6 месеца не можех да видя ползата от всичко това. Нямах представа какво искам да правя с живота си и как университетът ще ми помогне да разбера това. И ето ме тук, харчейки дългогодишните спестявания на родителите си. Така реших да напусна, вярвайки, че някак ще се справя добре. Беше доста плашещо по това време.

Но гледайки назад, това беше едно от най-добрите решения, които съм вземал. В момента, в който напуснах, можех да спра да посещавам задължителните лекции, които не ме интересуваха и започнах да посещавам тези, които ми изглеждаха интересни. Не беше толкова романтично – нямах стая в общежитието, затова спях на пода при приятели, връщах бутилки от кока-кола за 5 цента, за да си купувам храна и ходех 7 мили през града всяка неделя вечер, за да получа едно ядене на седмица в храма „Харе Кришна”. Харесваше ми.

И повечето от това, с което се сблъсках, следвайки любопитството си и интуицията си, се оказа безценно по-късно. Нека ви дам пример. Университетът „Рийд” по-това време предлагаше може би най-доброто обучение по калиграфия в страната. На територията на университета всеки плакат, всеки етикет на всяко шкафче беше красиво изписан ръчно, калиграфски. Понеже бях напуснал и не трябваше да ходя на задължителните лекции, аз реших да посещавам калиграфските лекции, за да се науча на калиграфия. Научих за серифните и безсерифните шрифтове, за разликите в пространството между различните комбинации от букви, за това какво прави типографията важна. Беше красиво, исторически, артистично неуловимо по начин, който науката не може да го улови, и аз го намерих за удивително. Нито едно от тези неща нямаше дори надежда за приложение в моя живот, но 10 години по-късно, когато създавахме първия „Макинтош”, си спомних всичко това и го вложихме в компютъра. Това беше първият компютър с красива типография. Ако никога не бях взел този курс в университета, „Макинтош” никога нямаше да има множество и пропорционални шрифтове.

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/10/imagesдфдфд.pngИ понеже Windows просто ни копира, много е вероятно, че днес компютрите щяха да бъдат без такива шрифтове. Ако не бях напуснал колежа, нямаше да попадна на тези лекции по калиграфия и персоналните компютри можеше да нямат чудесната типография, която имат сега. Естествено, не беше възможно да свържа точките, гледайки напред, когато бях в университета. Но беше много, много ясно, гледайки назад 10 години в миналото. Отново не можете да свържете точките, гледайки напред. Можете да ги свържете, гледайки назад. Затова трябва да вярвате, че точките някак ще се свържат във вашето бъдеще. Трябва да вярвате на нещо – на интуицията си, съдбата, кармата, каквото и да е. Този подход никога не ме е разочаровал и направи живота ми смислен.

Моята втора история е за любовта и загубата. Бях щастлив да открия какво обичам да правя рано в живота си. Воз и аз създадохме Apple в гаража на родителите ми, когато бях на двайсет. Работихме много здраво и за десет години Apple се разрасна от нас двамата в гаража до двумилиардна компания с над 4000 служители. Тъкмо бяхме пуснали на пазара нашето най-добро творение – компютъра „Макинтош”, година по-рано аз бях станал на тридесет и тогава ме уволниха. Как можеш да бъдеш уволнен от компания, която си създал? E, като се разрастваше Apple наехме един човек, когото смятах за много талантлив, за да е подходящ да управлявам компанията с него. За около година и повече нещата вървяха добре, но след това нашите виждания за бъдещето започнаха да се различават и накрая станахме противници. Управителният съвет застана на негова страна. Така на 30 години аз бях изхвърлен, много публично изхвърлен. Това, което беше смисълът на целия ми живот като възрастен, си беше отишло и беше опустошително. Наистина не знаех какво да правя за няколко месеца. Чувствах, че съм разочаровал предишните поколения предприемачи, че съм изпуснал щафетата, която ми бе предадена.

Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се опитах да се извиня за това, че прецаках нещата толкова много. Бях доста публичен провал и дори мислех да избягам от Силициевата долина. Но нещо постепенно ми просветна – аз все още обичах, това което правех. Обратът на събитията в „Епъл“ не беше променил това. Аз бях отблъснат, но още бях влюбен. И така реших да започна отначало. Не го разбирах тогава, но уволнението ми беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. Тежестта на успеха беше заменена от лекотата на това да си начинаещ отново, по-малко сигурен за всичко. Това ме освободи да вляза в един от най-творческите периоди в живота си. През следващите пет години започнах компания с име NeXT (следващ), друга компания – „Пиксар”, и се влюбих в една удивителна жена, която щеше да стане моя съпруга. „Пиксар” направи първия филм изцяло с компютърна анимация – „Играта на играчките“ (Toy Story), и сега е най-успешното студио за анимация в света. В забележителен обрат на събитията „Епъл“ купиха NeXT и аз се върнах в „Епъл“. И технологията, която създадохме в NeXT, е в основата на сегашното възраждане на „Епъл“. А Лоурийн и аз имаме чудесно семейство.

Доста съм сигурен, че нищо от това нямаше да се случи, ако не бях уволнен. Това беше ужасно на вкус лекарство, но, предполагам, пациентът имаше нужда от него. Понякога животът те удря по главата с тухла. Не губете вяра! Убеден съм, че единственото нещо, което ме караше да продължавам, бе, че обичам това, което правя. Трябва да откриете това, което обичате! Това е вярно както за работата ви, така и за любовниците ви. Вашата работа ще заема голяма част от вашия живот и единственият начин да бъдете напълно удовлетворени, е да вършите това, което смятате за страхотна работа.

Единственият начин да вършиш страхотна работа, е да обичаш това, което правиш. Ако не сте го открили още, продължавайте да търсите! Не се примирявайте! Като всички въпроси, свързани със сърцето, ще откриете това, което търсите. Като всяка добра връзка, става все по-добре и по-добре като минават годините. Така че, продължавайте да търсите, докато не го откриете! Не се примирявайте!

Моята трета история е за смъртта. Когато бях на 17, прочетох цитат, който беше нещо като: “Ако живееш всеки ден, сякаш е последният ти, някой ден определено ще си прав”. Това ме впечатли и оттогава, през последните 33 години, поглеждам в огледалото всяка сутрин и се питам: “Ако днес беше последният ден в живота ми, щях ли да искам да правя това, което смятам да направя днес?” Когато отговорът е “не” твърде много дни подред, аз знам, че трябва да променя нещо. Да помниш, че един ден ще си мъртъв, е най-важният инструмент, който съм срещал да ми помогне да направя големите избори в живота си. Защото почти всичко – всички чужди очаквания, всичката гордост, всичкият страх от провал или унижение – тези неща просто стават маловажни пред лицето на смъртта, оставяйки само това, което наистина е важно. Да помниш, че ще умреш, е най-добрият начин, който знам, да избегнеш капана на това да мислиш, че имаш нещо за губене. Ти си вече гол. Няма причина да не следваш сърцето си.

Преди около година бях диагностициран с рак. Имах насрочен преглед в 7,30 ч сутринта и заключението беше, че имам тумор на панкреаса. Дори не знаех какво е панкреас. Докторът ми каза, че е почти сигурно, че това е нелечим вид рак и трябва да очаквам да живея не повече от три до шест месеца. Докторът ме посъветва да се прибера вкъщи и да въведа нещата си в ред, което е начинът на докторите да ти кажат да се подготвиш да умреш. Означава да кажеш на децата си всичко, което си мислил, че ще можеш да им кажеш през следващите десет години, през следващите няколко месеца. Да си сигурен, че всичко е уредено, така че да е лесно за теб и за твоето семейство. Означава да се сбогуваш. Живях с тази диагноза цял ден. По-късно същата вечер имах биопсия, пъхнаха ендоскоп през гърлото ми, през стомаха в червата, забиха игла в панкреаса ми и взеха клетки от тумора. Аз бях упоен, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато са видели клетките под микроскоп, докторите започнали да плачат, защото се оказало много рядък вид рак на панкреаса, който се лекува с операция. Направиха ми операцията и сега съм добре. Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да е най-близката, която ще имам за още няколко десетилетия.

Преживявайки това, мога да ви кажа с малко по-голяма сигурност: Никой не иска да умре! Дори хората, които искат да отидат в Рая, не искат да умрат и да отидат там. Въпреки това, смъртта е крайна спирка, която очаква всички ни. Никой не я е избягнал. И така трябва да бъде, защото смъртта е може би най-доброто изобретение на живота. Тя е агентът на промяната на живота. Тя очиства старото, за да направи място за новото. Точно сега новото сте вие, но някой ден, не твърде далечен от днес, вие постепенно ще остареете и ще бъдете изместени. Съжалявам, че съм така драматичен, но е твърде вярно. Вашето време е ограничено. Не го прахосвайте да живеете нечий чужд живот! Не бъдете ограничавани от догмата, което е да живееш с резултата от мисленето на други хора! Не позволявайте шумът от мненията на другите да приглуши вашия собствен вътрешен глас! И най-важното: имайте куража да следвате сърцето и интуицията си! Те някак си вече знаят какъв искате да станете! Всичко останало е второстепенно.

Когато бях млад, имаше списание The Whole Earth Catalog („Каталог на цялата Земя“), което беше една от библиите на моето поколение. Беше създадено от човек на име Стюард Бренд, недалеч от тук – в Менло Парк, и той му вдъхна живот с поетическия си подход. Това беше през късните 60 на двайсти век преди персоналния компютър и компютърната предпечатна подготовка. Списанието беше правено с машинописни машини, ножици и полароидни фотоапарати. Беше като „Гугъл“ на хартия, 35 години преди „Гугъл“ да се появи. Беше идеалистично и преливащо от добри инструменти и страхотни мнения и идеи. Стюарт и неговият екип издадоха няколко броя на The Whole Earth Catalog и тогава, когато му дойде времето, издадоха последен брой. Беше средата на 70-те и аз бях на вашата възраст. На задната корица на последния им брой имаше снимка на път от провинцията рано сутринта, от този вид, на който може да попаднете да пътувате на стоп, ако сте толкова авантюристични. Под пътя бяха думите: “Остани гладен. Остани неразумен!” Това беше тяхното прощално послание.

Остани гладен! Остани неразумен!

И аз винаги съм желал това за себе си. И сега, когато вие завършвате и започвате нов живот, аз ви пожелавам същото. Останете гладни! Останете неразумни!

Благодаря ви много!”

Тази реч ме разтърси….

Само човек, постигнал толкова много след толкова трудности и изправен пред лицето на естествения финал на всеичко живо, може да говори толкова разумно и правилно…

Аз не бих могла…

ЛИЛИ

материалът е от http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/10/logo8.png

Сподели :) Share on FacebookPin on PinterestShare on Google+