Когато всичките ти приятели се “бракуват”. Какво не ми е наред?

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/09/618x411.jpgГодините минаха. Отдавна вече не сме деца. Не сме вече и гимназисти. Завършихме и висшето си образование. Време е да погледнем реално на живота и да направим равносметка на изминалото време и план на бъдещето. Накъде отиваме? Къде се намираме в момента?

От 20 до 30 години е периодът, в който всички очакват от нас да се ориентираме в живота, отдавна да сме започнали сами да се издържаме, да мислим за сметки, заеми, кариера, семейство.

Как се чувства един човек на прага на 26, който няма нито сигурна работа и не знае следващия месец дали ще има доход, който няма сериозна връзка и не мисли за семейство? Ами как, как? Разбира се, че супер!

Ще каже някой тогава “Защо се обясняваш?”. Ами, защото си искам приятелите! Заедно имахме мечти, планове, цели. В университета си представяхме как като завършим, ще започнем заедно да градим кариера и ще се опитваме да споделяме общи ресурси, с които да изградим добър живот за всички ни. Мислехме за това как ще пътуваме, ще откриваме нови хоризонти.

Сега останах сама. Приятелките ми чакат деца и си седят вкъщи. Уморени са. Не им се излиза. Смятат, че мечтите са нереалистични, а чудото на живота се състои в това да създадеш семейство и да изградиш дом.

Къде сбърках? Защо не мисля за тези неща? Ами какво ще стане ако изтърва момента?

Ако един ден се окажа сама на 40, обградена от животни, които съм събрала от улицата. После се поглеждам в огледалото, не виждам никакви бръчки, а в очите ми още има пламък. Не е изгубена всякаква надежда, казвам си. После нахлузвам кецовете и отивам да разходя кучето в дъжда преди да съм седнала да попиша малко.

Всеки ден сменям заниманията си и си поставям нови цели. Това ще ме държи жива докато не река и аз да се предам във войната с живота и да абдикирам пред възможността да създам семейство. Дотогава – каквото такова.

Аплодисменти за всички, които все още празнуват петък вечер, макар и да наближават 30!

Пия за всички необвързани и свободни души! Приветствам младежкото безразсъдство дори когато го срещам у пораснали младежи! И ний сме дали нещо на света! И такива като нас са му нужни. Иначе чий глупости ще четете в делничната вечер, докато чакате вечерята да се стопли?

Ще почакам още малко, докато си позволя да порасна. Може би съм чела “Пипи Дългото чорапче” твърде много пъти. И все още като мантра си повтарям “Не искам да порЕсна”.

Няма пък! Ще си купя нови дрехи, ще боядисам косата си в лилаво и ще си направя нова татуировка, пък после ще му мислим.

Бракът може да почака, да мисля за ипотеки може да почака, но мечтите никога не чакат, те искат да започнеш да ги сбъдваш, иначе умират. Някой би казал, че може да имаш и кариера, и деца. Да, ама не! Има и такива хора, но те не са хора, а машини. Няма как да дундуркаш дете и да пилотираш презокеански самолет. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но на бременните кариеристки не се гледа с добро око.

Само задържат потока от нови млади неангажирани кадри и се пречкат. Тъжно е, но наистина е така. Също така едно дете безкрайно много променя възприятието ти за света. Преди да си помислил за каквото и да било друго, мислиш за детето си. Дори любовта към половинката ти се променя, вече нито ти, нито той сте си най обичаните на света. Детето е.

Бракът е равносилен на напълняване, седене на дивана и следене на промоции. Още един факт, който със сигурност ще ви подразни, драги читатели. А истината винаги ви дразни, но пък нещо много ви гложди да я четете.

Къде са слабите ми мечтателни приятелки? Къде са веселите ми приятели? Вкъщи. Чакат заплата и мислят за това какво ще купят от Домашни потреби. Разговорите с тях се превръщат в разговори за времето.

Всеки вдига рамене и казва: “Може да се видим тия дни”.

Като всеки е наясно, че това няма да се случи. Така се разминаваме с приятелите си в живота, губим ги. Така се получава. Когато не гледате към един и същи хоризонт, посоката ви се сменя и всеки тръгва по своята.

Всички, които още не знаете какво да правите с живота си, не тъжете, ще срещнете съмишленици, с които може да побъбрите на едно малко за това как се покоряват вселени. Аз се събрах с такива хора, животът ще се погрижи за това да го направите и вие.

Живеем в странен патриархат, в който е трудно да си жена, която е сама. Нещо, казват, не ви е наред. Не, наред ми е. Просто обичам живота си.

материал на 
alt=”http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/09/10.jpg” width=”79″ height=”24″ />
 автор Бетина Мутишева

Сподели :) Share on FacebookPin on PinterestShare on Google+