Първо, Франц ІІ, император на над 800-годишната Свещена римска империя, която съществува само още две лета, създава Австрийската империя, в която обединява земите на Хабсбургите.

Второ – ражда се малкият Йохан Щраус, който ще основе една истинска музикална империя – империята на виенския валс, за да я предаде по-късно на своите наследници, които да я доразвият и разхубавят. Освен с валсове, тази империя е пълна още с някои от най-известните оперети в света, със забележителни полки и, разбира се, с героични маршове.

Радецки марш. Всички сме го чували. Това е сред най-известните маршове на Йохан Щраус, родоначалник на дълга виенска музикална фамилия, наричан още Щраус Баща, Стария Щраус или Щраус І. Този марш е посветен на чешкия граф и австрийски фелдмаршал, герой от войните с Наполеон и италианските кампании, Йозеф Радецки.

 Йохан Щраус  преди близо 200 години създава, ръководи, захранва с композиции, истински хитове за времето си и дирижира своя знаменит оркестър, с който обикаля и жъне успехи из цяла Европа. Този успех, който не е само музикален, а и финансов, води до истинска въздишка на облекчение у момчето Йохан, родено в твърде бедно семейство.

Само на 28 години обаче той вече може да си позволи луксозната виенска къща Hirschenhaus, по-известна като Златният елен. И сигурно затова създава своята бърза полка, наречена „Въздишката”, в която наистина става неочакваното – музиката спира, за да може оркестърът…..да въздъхне с облекчение.

Щраус Баща завладява европейската музикална сцената и превръща виенския валс в модна икона на епохата, а така подготвя и пътеката на славата за своя син Йохан Щраус ІІ. Но какво да прави горкият Йохан Баща, принуден е да работи непрекъснато. Освен голяма къща, има вече семейство, след като през 25-та година се жени по спешност за Ана Щрайм.

Тя ражда първия му син, наречен Йохан. В следващите години обаче Старият Йохан, който няма още и тридесет, поддържа връзка и има поне пет деца от доста по-младата Ева Трамбуш, връзка, която става причина не само за раздялата с Ана, но и за сериозния разрив с прочутия наследник на таланта и оркестъра му – Йохан Щраус, наричан още Щраус Син или Щраус ІІ.

Ако бащата Йохан създава новата обществена слава на виенския ¾ валс, като го измъква от блатото на предразсъдъците, то синът Йохан я подхваща, развива и издига тъй наречената дотогава „лека музика” до постоянен гост на най-прочутите салони и най-големите музикални театри в Европа и света. Да, валсът, още от възникването си като салонен танц през втората половина на ХVІІІ век, има лоша слава, защото при него мъжете и жените са твърде близо един до друг, а понякога дори се докосват.

Църквата го забранява, но тази забрана не спира по-разкрепостените младежи да продължат да се докосват с удоволствие под формата на танц. Постепенно забраната се разпада и през ХІХ век валсът върви не просто към реабилитация, а към истински разцвет, най-вече в творчеството на Йохан Щраус Младия.

 Младият Йохан е подготвян от баща си за чиновник – изпратен е да учи счетоводство и му е забранено да се занимава с музика. Майка му Ана обаче, било от женска проницателност, било напук на баща му, помага на сина си да учи тайно при най-добрите музиканти от бащиния оркестър. Големият дебют на Йохан Щраус Син е през октомври 1844 във виенското Доммайерс казино.

Щраус Баща се разбеснява заради музикалния дебют на сина си и заради дългата лъжа. Той къса собствените си договори с въпросното казино, както и връзките с Йохан. От своя страна обаче синът също къса връзката с баща си, бесен както заради неговото отношение към майка му Ана, която той все пак изоставя заради любовницата си, така и поради политически различия. По онова време, освен музикален, Виена е и социално-революционен кошер – но бащата е на страната на империята, докато синът е за революцията. Той дори предприема и някои неразумни действия, които го водят до ареста и едва не съсипват музикалната му кариера. Все пак лошото развитие е избегнато.

Скоро след това бащата Йохан Щраус, едва 45-годишен, умира от скарлатина, а синът Йохан Щраус остава сам на белия свят, наследил таланта му, страстта му към жените и веселия живот, голямата му къща, както и прочутия му оркестър. И май точно тогава в ушите му започват да звучат истинските „Гласове от пролетта”, макар че той ги превръща в музика доста години по-късно:

Братята на Йохан Щраус – Йозеф и Едуард, също стават прочути композитори. Не колкото баща си и брат си, но все пак – доста прочути. Семейството и близките приятели, кой знае защо, наричат Йозеф Щраус – Пепи. Баткото Йохан казва за него – „измежду нас двамата Пепи е по-талантлив, но аз, по щастлива случайност, съм по-известен”. Йозеф Щраус, освен че сам композира, помага на Йохан в управлението на оркестъра и участва в турнетата, които са дълги и изтощителни.

И умира след едно такова турне през 1870 година в Полша, която по онова време е окупирана от Русия. За смъртта му има две версии – едната е, че по време на концерт пада от диригентския пулт и си удря главата, а другата, че е бит от пияни руски войници. И в двете версии смъртта му изглежда нелепа и трагична.

Едуард Щраус пък има тъжната съдба на практика да закрие цялата музикална империя на фамилията, въпреки иначе жизнерадостните си композиции. Да наистина, Едуард има син, останал в музикалния свят с името Йохан Щраус ІІІ, но той не продължава семейната традиция, известен е повече като диригент, не толкова като композитор. Пък и баща му Едуард наистина сякаш поставя голяма музикална точка, не многоточие след себе си.

През 1901-ва, когато братята му са вече покойници, Едуард прави последно турне, разпуска прочутия Щраус оркестър и се оттегля напълно от музикалния живот. През 1907-ма спазва една стара договорка между братята и изгаря голяма част от музикалния архив на фамилията, за да не попадне това богатство в лоши ръце. Самият той умира през 1916-та.

Но дотогава има още много време. А сега, през 1849-та година, едва погребал баща си, на Йохан Щраус Син му предстоят още много важни и маловажни, но при всички случаи интересни музикални и житейски дела. Той е диригент на дворцовите балове във Виена. Прави прочутия вече Щраус оркестър още по-прочут, като обикаля с него всички европейски столици, както и Съединените щати. Години наред ходи в Русия, където преживява голяма, но нещастна любов с руска аристократка на име Олга.

Жени се три пъти, но няма деца. Разделя се с втората си жена, но тъй като католическата църква не разрешава развода, отказва се от религията и австрийското си гражданство, става гражданин на херцогство Сакс-Кобург-Гота и се жени за последната си любов, немкинята Аделе Дойч.

Междувременно, окуражен от Жак Офенбах, освен валсове, полки и маршове, започва да пише оперети, поне две от които – „Цигански барон” и „Прилепът”, са в програмите на най-големите музикални театри по света и до днес. Йохан Щраус ІІ умира от пневмония през пролетта на 1899 година, докато композира музика за балета си „Пепеляшка”.

Макар и недовършена обаче, не ви ли оставя тя с усещането, че при прочутата музикална фамилия Щраус нещата никога не свършват, че всичко, свързано с тях, винаги започва отначало.

материал на http://bnr.bg

Внимавайте! Радвайте се на изгрева и морето !

Приятно забавление!

На 13 години започва да учи музика във военен оркестър, но на следващата година започва война. Между кратките покои на сраженията в Първата световна Дико Илиев пише първото си авторско хоро- ,,Искърско хоро”. След края на тази война работи като оркестрант във военното училище на град София, а по-късно като първи тромбонист в оркестъра на Софийската опера. Дико Илиев е имал влечение към мелодии, изпълнявани от духов оркестър.
Ето защо, след 1920- и до 1938г година, завръщайки се в родния си край, вече като глава на семейство, той започва да популяризира духовата музика сред населението. Създава духови оркестри, работи като музикален педагог и започва активна копозиторска работа. В този период пише много хора.
Започва Втората световна война и Дико Илиев отново е на фронта.

През 1947 година е удостоен с офицерско звание . Назначен е за диригент на Военния оркестър в Оряхово. В тези мирни години той продължава да прави музика- пише маршове, рапсодия. Ражда се ,, Дунавско хоро”. Самият той казвал, че веднъж, както гледал вълните на Дунав, мелодията сама дошла в съзнанието му и това хоро за него е най- любимо.
Дико Илиев умира в Монтана през 1984 година- декември месец.
От 1988 г. в град Монтана се организират дни на духовата музика ,,Дико Илиев”-в които се надсвирват духови оркестри от цялата страна .
Лично аз се покланям пред този човек, който има нелека лична съдба: преживява дните на войни и успява да създава красота, извлечена от дълбините на българския фолклор и душевност. Каква сила на духа е имал той, за да вижда само музика около себе си, за да я популяризира, за да създава оркестри в такива тежки следвоенни години?! Не е ли това доказателство, че изкуството е спасявало хората в дни на трудности, че фолклорът е запазил българското самосъзнание.
И днес в Северозападна България духовата музика е на почит .
В недалечното минало всяко селище си имаше самодеен духов оркестър. А аз- тъй като малка съм отраснала в село Сумер- научих първите стъпки на хоро на селския мегдан- под звуците на селската духова музика. Играехме -Елениното…Чичовото….Дунавското …..
Беше хубаво!!!

Весело посрещане на Нова година!
Тропнете силно едно Дунавско хоро и си спомнете за неговия автор-Дико Илиев!