Гонения на християните

http://www.art1a1d.comПетър И. Малицки
из “История на християнската църква”, том I
При разглеждане на гоненията са взети предвид само онези моменти, когато те са имали особено ожесточен характер. Всъщност те са продължавали непрекъснато. Изстъпления против християните, било по инициатива на отделни управители или по искането на възбудената тълпа, имало и при такива императори, които според преданието на християните се смятали за тайни християни. (Бел. автора)
Гонение при Нерон

Пръв гонител на Християнската църква бил един от най-жестоките римски императори – Нерон (54-68). Деспот и фантазьор, той не се спирал пред никакво престъпление за удовлетворяване на своите прищевки. Повод за гонение против християните послужил страшният пожар в Рим (64—65), който опустошил по-голямата част от града и лишил хиляди граждани от покрив и насъщен хляб. Това бедствие започнало на 18 срещу 19 юли: шест дена и седем нощи бошувал пламъкът, а последните негови искри изгаснали едва след десет дена. От четиринадесет части на града оцелели само четири, а три изгорели до основи. Поведението на Нерон, който се възхищавал от картината на пожара, заедно с другите обстоятелства било за всички очевидно доказателство, че пожарът е бил предизвикан по желанието на императора.

За да отклони от себе си избухналото обществено негодувание, Нерон обвинил в това християните. И понеже на християните гледали като на хора с позорен живот и човеконенавистници, то мнозина повярвали на тази клевета. Започнали изтезания на християните, които взели чудовищни форми; изтезанията били придружени със страшни подигравки и мъчения: обличали християните в зверски кожи и насъсквали срещу тях кучета, хвърляли ги в река Тибър, разпъвали ги на кръст, обливали ги със запалителни вещества и ги запалвали да горят вместо факли в градините на Нерон. А Нерон заедно със своите ласкатели се веселил и пирувал.

Жертва на това гонение станали великите апостоли Петър и Павел. Колко време е продължило това гонение и какъв район е обхванало, не може да се определи.

 Гонение при Домициан

Втори гонител на християните бил император Домициан (81-96). Това е най-мнителният от всички римски императори. Той бил готов навсякъде да види заговор и измяна. По подозрение той умъртвил много сенатори. Имуществото на избитите се конфискувало в полза на държавата, а жените и родствениците им били изгонвани.

Като узнал, че в Палестина живеят потомци на Давид, и опасявайки се, че те като членове на стар царски род могат да предават права за юдейския престол, заповядал да ги повикат в Рим. В числото на последните били внуците на Юда, сродник на Иисус Христос. Но като видял пред себе си прости хора с мазоли по ръцете, цялото имущество на които се състояло от около 50 декара земя, и като узнал, че те очакват не земно царство, а небесно, той ги освободил да си отидат по домовете.

Освен по политически подозрения Домициан предприел преследване на много римски граждани и по религиозни подбуди за “безбожие и възприемане на юдейски обичаи”. Под името безбожници и приели юдейски обичаи се подразбирали християните, които правителството не считало още за отделно религиозно общество и не отличавало от юдеите.

Жертва на това гонение бил консул Тит Флавий Климент, братовчед на Домициан, макар някои да се съмняват, че той е принадлежал към християнското общество. А жена му Домицила, несъмнено християнка, била заточена в рудниците на о. Пендатерия в Средиземно море, близо до гр. Неапол.

Положението на християните при Траян, Адриан и Антоний Пий

От времето на император Траян (98—117) римското правителство започва да преследва християните за техните религиозни убеждения; то вече не ги смесва с юдеите. Император Траян и мнозина от императорите след него принадлежали към най-добрите управници на Римската империя. Те разбрали, че християните образуват отделно религиозно общество и изповядват такава религия, която не бива да се причислява към позволените. За начало на гонението срещу християните послужил указът на император Траян против тайните общества. Този указ бил издаден (99 г.) не против християните, но те се оказали неволни негови нарушители, понеже били принудени да се събират тайно за извършване на богослужението си.

Плиний Млади, проконсул на Витиния, като прилагал този указ, намерил толкова много християни в своята област, че не знаел какво да прави с тях. Той се обърнал за упътване към Траян. Императорът издал указ, с който за дълго се определяло безправното положение на християните в Римската империя и по който дълго след това се ръководило римското правителство. С този указ се забранявало на чиновниците да издирват християните, но те били длъжни да ги предават на съд и да ги принуждават да се откажат от вярата, когато ги доведат пред властта или частни лица направят донос против тях. В случай на упорство от страна на християните се заповядвало те да бъдат предавани на мъчения и смърт. С тази заповед Траян приложил към християните общия принцип на римската юрисдикция, по силата на който процесите против християните започвали само в случай, че налице има обвинител. Очевидно Траян не смятал християните за такива престъпници, за да ги издирват нарочно, но не ги смятал и за съвсем безвредни, за да не им се обръща внимание, когато те станат известни на правителството. В очите на Траян християните заслужавали смърт дори само за това, че не искали да изпълняват заповедите на властта. От указа на Траян особено много се възползвали фанатиците езичници и жреците: те довеждали групово християните на съд.

В царуването на Траян умрели от мъченическа смърт: 120-годишният Иерусалимски епископ Симеон, разпънат на кръст, св. Игнатий Богоносец, епископ Антиохийски, и св. Климент, епископ Римски, заточен в Херсонес (Крим).

В своите отношения към християните се ръководили от указа на Траян и приемниците му – императорите Адриан (117-138) и Антоний Пий (138-161). Ако в тяхното царуване е имало някакви подобрения в положението на християните, то те имали частичен характер и не изменяли общото положение на Църквата. Така при Адриан бил издаден декрет, с който се забранявало да се убиват християните по искането на възбудената тълпа, а строго се предписвало да се извършва правилно съдопроизводство със спазване на всички формалности. При това, както изисквало римското право, за всяко злонамерено и недоказано обвинение против християните следвало да бъде наказван обвинителят. Но този указ не бил от особено значение. Настроената против християните тълпа често пъти заставяла проконсулите да нарушават този закон.

От сонма на мъчениците на това време особено поучително е мъченичеството на семейството, което се състояло от майка и трите й малолетни дъщери. Това са мъчениците София и нейните дъщери: Вяра (12-годишна), Надежда (10) и Любов (9). Те загинали в царуването на император Адриан. По доноса на езичниците Адриан поискал да доведат семейството при него. Като отивала на смърт, св. София убеждавала своите млади дъщери да утешат старостта й с твърдото изповядване на името Господне. Със своята твърдост и мъжество във вярата по време на изтезанията младите девици поразили самия Адриан. Една след друга светите девици били обезглавени с меч. На майката позволили да ги погребе. Съкрушена от страданието на своите деца, след три дена тя умряла (празн. 17 септември).

При Антоний Пий в 155-156 г. бил изгорен на клада Поликарп, епископ Смирненски. Със своята смърт св. Поликарп показал на християните висок образец на героизъм, мъжество и спокойствие пред смъртта и висок пример на твърдост в своите убеждения. “Пожали своята почтена възраст – казал му проконсулът, – не погубвай себе си, опомни се, поклони се на гения на кесаря, кажи – смърт на безбожниците (т.е. на християните) и похули Христа.” – “Аз служа 86 години на моя Христос – отговорил светият епископ – и никаква обида не съм имал от Него; как пък аз ще хуля моя Христос и Спасител?” – “Аз имам зверове – казал проконсулът – и ще те хвърля на тях, а ако не се боиш от зверове, ще те изгоря.” – “Временният огън, който угасва след няколко часа, не е страшен в сравнение с вечния огън” – отговорил Поликарп. “Прави каквото искаш” – били последните думи на светия епископ. Осъдили Поликарп на изгаряне. С невероятна бързина юдеите и езичниците струпали дърва за кладата. С необикновено спокойствие свещеномъченикът очаквал страшната минута. Той самичък си съблякъл дрехата и обущата и произнесъл благодарствена молитва, че се удостоява с честта на мъченичество. Когато поискали да го прикрепят към стълба на кладата с железни скоби, той казал: “Оставете ме така. Онзи, Който ми е дал сила да търпя огъня, ще ми даде сила и да стоя на кладата неподвижен.” Кладата била запалена, но пламъкът, образувайки свод над светия епископ, не се докосвал до него. Тогава един от палачите убил Поликарп с меч. Бликналата кръв изгасила пламъка на кладата. Отново запалили кладата и тялото на светия мъченик било изгорено.

Гонение при Марк Аврелий

При Марк Аврелий (161-180), приемник на Антоний Пий, положението на християните станало особено тежко. Макар той да не издал специален закон по отношение на християните, с неговото име се свързва най-жестокото гонение на християните. По много свои качества Марк Аврелий принадлежал към най-добрите императори на Римската империя. Той се отличавал с великодушие, справедливост, ум и философско образование, но за съжаление към християните изпитвал враждебни чувства. Те произтичали от неговите религиозни и философски убеждения. Въпреки своето философско образование Марк Аврелий бил много суеверен. Той искрено вярвал в съществуването на много богове и принасял толкова изобилни жертви, че даже езичниците ехидно се смеели над тази религиозност на императора. Марк Аврелий съвършено не бил запознат с християнството. Принадлежащ по своите философски убеждения към школата на стоиците, той, от висотата на своето философско високомерие, се отнасял презрително към християните. В своето съчинение “Размишления” той не споменава нито една дума за християнството и само мимоходом дава отзив за християнското мъченичество: на него той гледал като на неискрена показност и театрален патос.

При такова настроение на императора против християните всеки момент могло да избухне гонение без всякакви укази. Почвата за него била готова в онези обществени бедствия, с които било богато царуването на Марк Аврелий. Страшна язва опустошавала империята от Етиопия до Галия. Наводнението на Тибър разрушило обществените житници и предизвикало глад в столицата. Империята била изтощена от продължителни войни на западните и източните й граници. Народните маси приписвали всички тези бедствия на гнева на боговете, раздразнени от християните. Между езичниците продължавали да се разпространяват старите разкази за безбожието и отвратителните обичаи на християните. За избухване на народното негодувание срещу християните бил достатъчен и незначителен повод от страна на Марк Аврелий. За такъв повод послужил неговият указ “Против суеверията”, който не се отнасял непосредствено към християните. Неговото издаване се намирало във връзка с появяването при Марк Аврелий на множество всевъзможни скитници, влъхви и магьосници, които, използвайки обществените бедствия, увличали след себе си народа и го вълнували със своите предсказания. Но местните управители се възползвали от този указ и го прилагали към християните.

Гонението започнало. В някои части на империята – в Мала Азия и галските градове Лион и Виен, гонението се извършвало с небивала дотогава жестокост. В галските градове християните били лишени от всякакви граждански права: за тях били затворени обществените домове, баните, пазарите; християните се страхували да се покажат на улиците: върху тях хвърляли камъни, биели ги, ограбвали ги и по разни начини ги изтезавали. Указът на Траян, който забранявал да се издирват нарочно християните, изгубил своята сила. Арести и издирвания на християни се извършвали в най-широки размери. Гонени били всички: и свободни и роби, и знатни и бедни. Християните били подхвърлени на ужасни мъчения, затваряли ги в душни тъмници, хвърляли ги за храна на зверовете. Злобата на езичниците против християните не се ограничавала само към живите, но не оставяла в покой и убитите християни. Глави без тела, овъглени части от ръце и крака били излагани на показ, а самите тела хвърляли на кучетата. Християните по никакъв начин не можели да получат за погребване телата на мъчениците. Останките им били изгаряни, а пепелта хвърляли в р. Рона.

Също така жестоко било преследването на християните и в Мала Азия. Тук, по думите на апологета Мелитон Сардийски, “безсрамните доносници и грабители на чуждото добро явно разбойничествали, денем и нощем грабели в нищо невиновните жители”.

Марк Аврелий не само не спрял този бушуващ фанатизъм на езичниците, но му дал и своя санкция. На запитването на лионския проконсул какво да прави с арестуваните християни, в числото на които имало много римски граждани, императорът в духа на закона на Траян отговорил със следния едикт: “Упорстващите християни да се умъртвяват: римските граждани с меч, а останалите да се изпращат на зверовете (ad bestias)”. Какъв район от империята е обхванало гонението при Марк Аврелий е трудно да се каже. По свидетелството на Целз християните били търсени навсякъде. И безспорно е, че положението им навсякъде е било тежко, но особено непоносимо то е било в Галия и Мала Азия, вследствие на което то е и отбелязано особено в християнските паметници на това време*.

* Има запазен разказ, че във втората половина на своето царуване Марк Аврелий изменил отношението си към християните и от гонител станал техен покровител. Като повод за такава промяна послужило следното обстоятелство. По време на неговия поход против квадите (174 г.) цялата римска армия била застрашена да погине от жажда. Но след молитвите на християнските войници завалял изобилен дъжд и опасността преминала. За благодарност Марк Аврелий уж издал декрет, с който се забранявало да се преследват християните и заповядвал да се изгарят живи онези, които обвинявали християните само за това, че са християни. За спомен от това събитие един от римските легиони бил уж наречен мълниеносен (fulminatrix). За съжаление този разказ не може да се смята исторически достоверен. Марк Аврелий съвсем не приписвал спасението на своята армия на християните. Според едно езическо предание дъждът започнал да вали вследствие заклинанията и молитвите на египетския маг Арнифус или даже по молитвата на самия Марк Аврелий. Също така и легионът под име “мълниеносен” съществувал много по-рано още при Август. Най-после, жестоките гонения против християните, особено в галските градове, които са започнали във втората половина на неговото царуване, биха били невъзможни, ако Марк Аврелий беше издал приписвания му декрет.

По време на царуването на Марк Аврелий Църквата се украсила с подвизите на много мъченици. Те били толкова много, че телата на мъчениците християни лежали понякога на купища по главните улици на градовете. По време на това гонение загинали от мъченическа смърт в Рим Юстин Философ (165 г.) със своите ученици, в Лион – 90-годишният Лионски епископ Потин и др.

Със своето търпение и мъжество християните мъченици нагледно показали на езичниците, че черпят своите сили от висш извор. Така престарелият епископ Потин, предаден на тълпата за поругание, с мъжество понесъл различните изтезания и умрял в задушна тъмница. Мъченикът Сакт така бил изтезаван и обезобразен, че не приличал на човек, но през цялото време на мъченията само повтарял трите думи: “Аз съм християнин.”

Особено удивителна била твърдостта на малолетните мъченици за християнската вяра. В Лион били подложени на мъчение девицата Бландина и нейният 15-годишен брат Понтик. Християните се опасявали, че младата Бландина не ще понесе жестоките изтезания. Но тя в продължение на цял ден с мъжество изтърпяла безброй мъчения. Палачите се изморили, мъчейки я, и най-после заявили, че тя ги е победила. По време на жестоките изтезания тя повтаряла само едно: “Аз съм християнка и ние нищо лошо не правим”; в същото време тя имала сила да поддържа бодростта на духа и у брат си.

 Гонение при Септимий Север

След Марк Аврелий жесток гонител на християните бил Септимий Север (193-211). По своите лични религиозни убеждения той изглежда не бил гонител на Църквата. Сам той нямал никаква определена религия и към хората с други религиозни убеждения се отнасял равнодушно. До заемане на престола той имал като кърмачка за своя син една християнка, а за другар в детските му игри – едно юдейско момченце. В началото на своето царуване Септимий Север даже направил много добрини на християните. Освободил няколко високопоставени лица, заподозрени и дадени под съд за принадлежност към християнството. В числото на приближените му имало немалко християни. По свидетелство на неговия съвременник Тертулиан той бил излекуван от очна болест от един роб-християнин, на име Прокул, комуто позволил да живее в двореца до самата му смърт.

Но от десетата година на своето царуване станал жесток гонител на християните. По време на пътешествието си на изток той бил поразен от разпространението на християнството и опасявайки се за целостта на империята, решил да задържи разпространението на Църквата. Той издал закон (202 г.), с който под страх от тежки наказания се забранявало да се приема християнството. Разпореждането на императора изглежда се отнасяло до новите членове на Християнската църква. Онези пък, които изповядвали християнството от по-рано, не били застрашени от ударите на този закон. По такъв начин Септимий Север мислил съвършено да прекрати увеличаването на Християнската църква. Но местните управители дали по-широко приложение на този указ: те изправяли пред съда не само онези, които приемали за пръв път християнството, но и тези, които отдавна изповядвали тази религия. Гонението на християните имало толкова жесток характер и ударът бил толкова неочакван, че някои от тях помислили, че е настъпило времето на Антихриста.

Но Християнската църква и в това гонение дала удивителни примери на мъжество и търпение. По време на това гонение загинали от мъченическа смърт: в Александрия – ритор Леонид, баща на знаменития Ориген, и девицата Патамиена; в Лион – епископ Ириней; в Картаген – Фибия Перпетуа и робинята Фелицата. Страданията въобще на всички мъченици поразявали езичниците, но особено те се учудвали на мъжеството на жените Фибия Перпетуа, Патамиена и Фелицата.

 22-годишна млада жена, по произход и мъж принадлежала към висшето общество. Нейната младост, красота и нежно телосложение възбуждали общо състрадание, когато тя била хвърлена в тясна и задушна тъмница. Освен телесните мъчения тя трябвало да се бори и с любовта си към своето малко кърмаче и с привързаността си към своя престарял баща. С цялата сила на своята бащинска любов той се мъчел да убеди дъщеря си да не се нарича християнка. “Дъще моя – казал той, – смили се над моите бели коси, съжали се над своя баща, ако въобще съм достоен за това име. Спомни си за своя син, който без теб не ще живее…” При това той целувал ръцете й, падал на колене, скубел косите си и проклинал деня на своето рождение. Самият прокуратор бил трогнат от тази сцена. “Пожали – казал той на Перпетуа – белите коси на баща си, пожали своето дете и принеси жертва на боговете.” – “Не мога – отговорила Перпетуа, – аз съм християнка.” И тя била хвърлена на дивите зверове. Но и в последния момент християнката мъченица дала пример на идеално чиста жена. Когато, изранена и обляна в кръв, тя паднала на арената, първото й движение било да поправи дрехата и прикрие голото си тяло. След това поправила разхвърляните си коси, забола ги с игли, понеже разпуснатите коси били символ на траур, а тя смятала мъченическата смърт за особено радостна. Св. мъченица била доубита с меча на един гладиатор.

Св. Фелицита била прислужница на Перпетуа. Заедно с нея споделяла страданията й в тъмницата. От тежките вълнения тя родила преждевременно. Раждането било мъчително. Войниците, които били там, се съжалили над нея и й казвали: “Ако ти сега тъй страдаш, то какво ще стане с тебе, когато те хвърлят на зверовете?” – “Сега – отговорила тя – аз страдам самичка, понеже страдам за себе си, а тогава аз ще страдам за другиго и този друг ще бъде в мене и ще страда за мене.” Св. мъченица умряла от същата смърт, както и господарката й.

Младата девица Патамиена, подложена на разни мъчения, ги понесла с такова спокойствие и мъжество, че удивила едного от войниците на име Василид, който се разколебал във вярата си. Съпровождайки светата мъченица до лобното място, той я защитил от оскърбленията на тълпата. А след нейната смърт, станал явен християнин и умрял мъченически за Христовата вяра.

Положението на християните след Септимий Север до Деций Траян

След Септимий Север в продължение на 30 години (219-249) Християнската църква се радвала на мир. През това време Римският престол заемали т.нар. императори-еклектици (от гр. дума eklektikos – склонен да избира). Те усвоили възгледа върху религията на философите от неоплатоническата школа – че нито една религия не може да се смята за безусловно истинна, но всяка заключава в себе си част от истината. Поради това те се отнасяли с уважение към всички религии, а някои от тях поставяли християнската по-високо от всички други.

Така Александър Север (222-235) с уважение се отнасял към личността на Иисус Христос. Бюстът на Христос стоял в неговата молитвена зала редом с бюстовете на езическите богове. Изречението на Спасителя: “Което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям” (Мат. 7:12), така му харесало, че той го поставил за девиз на много обществени здания. На езичниците той препоръчвал да се ръководят от примера на християните при избиране на кандидати на обществени длъжности – да избират най-достойните люде. При един спор между езичниците и християните за някакво място в Йерусалим, той взел страна на християните.

Известна промяна станала в положението на Църквата при приемника на Александър Север Максимин Тракиец (235-238). В царуването на последния избухнало гонение на християните, но то не било продължително и не засегнало всички християни. По свидетелство на Евсевий то било насочено главно срещу християнското духовенство – епископите, свещениците и дяконите. Но това гонение не било повсеместно и възникнало не от някакви особени религиозни причини. Като чужденец Максимин не бил предан на римската религия. Неговото управление било ознаменувано със систематичен грабеж на римските капища. Всичко, което било ценно в тях, се вземало в държавната каса и се претопявало в монети. Неговата ненавист към християните имала политическа подкладка. Стъпвайки на трона през трупа на своя предшественик, той се опасявал, че между християните ще се намерят защитници на Александър и ще подкопаят неговата власт. Но гонението се прекратило след една година, когато Максимин се убедил, че неговите подозрения към християните са неоснователни.

Християните се радвали на спокойствие и при приемниците на Максимин – императорите Гордиан (238-244) и Филип Арабин (244—249). У християните има запазено предание’ за тях, че били тайни християни. Всъщност те се ръководели само от еклектическия възглед върху религията, както и Александър Север. През това спокойно време Християнската църква толкова много се разпространила, че в Гръко-римската империя нямало град или село, където да не е имало християни. При основно запознаване с тяхното учение мнозина образовани и знатни люде го приемали. За езичниците ставало очевидно, че християнството отива с бързи крачки към своето тържество. Но фанатиците езичници не губели надежда да сломят този противник и затова тежки изпитания очаквали Църквата за в бъдеще. От средата на III в. действително започнали най-жестоките гонения.

Гонение при Деций Траян

Монета с обрзаз на имп. Деций Декий Траян (Trajanus Decius). Източник: drevo-info.ruВ средата на III в., по времето на император Деций Траян (249-251), гоненията на християните встъпват в нова фаза на развитие. Досега в тези гонения голямо участие взимали народните маси. Правителството понякога сдържало стихийните избухвания на тълпата против християните, изисквайки спрямо тях да се съблюдават законните норми на съдопроизводството. Сега самото правителство възбуждало гоненията на християните. Римското правителство окончателно се убедило, че християнството не е съвместимо с държавния строй на Рим и си поставило задачата съвършено да го задуши и да унищожи последователите му от лицето на земята. Вследствие на това гоненията имат систематичен характер: те се водят повсеместно. Всички християни, независимо от пол, възраст и обществено положение, били преследвани. Такъв рязък прелом в отношенията на държавната власт към християните настъпил при Деций Траян.

Деций Траян оставил след себе си спомен на добър управител. Но по отношение на християните той бил жесток гонител. Поставяйки си задачата да възстанови в пълен блясък всички древноримски учреждения, той виждал в християнската религия нещо ново, опасно за държавата. Римската религия от негова гледна точка заслужавала държавна поддръжка, понеже под сянката и покровителството на езическите богове била уредена могъщата Римска държава. Християнската религия пък, която подкопавала и отричала римската религия, заслужавала само заради това да бъде унищожена.

Деций Траян решил да осъществи това и на дело. В края на 249 или в началото на 250 г. той издал едикт против християните, който имал ужасни последици за тях, понеже бил първият, предписващ поголовно гонение на християните. Всички местни управители били длъжни да преследват християните. Всички, които изповядвали християнството, трябвало да се отрекат явно от него и да докажат това свое отричане с жертвоприношение на боговете. В изпълнение на едикта в различните градове в помощ на римските агенти правителството назначавало до пет души избрани граждани, които били длъжни да следят за принасянето на жертви от страна на християните. В определения ден всички християни от известен район, даже малолетните, били длъжни да се явят при жертвените олтари и не само да заявят своето отричане, а – особено по-известните от тях – и да принесат жертви на боговете. В случай на твърдост във вярата християните били подлагани на страшни мъчения, отличаващи се с голямо разнообразие.

Правителството било убедено, че самите християни не са престъпници, обаче смятало религията им опасна за държавния строй. Поради това то се грижело не да изтреби колкото може повече християни, а гледало посредством мъчения да ги принуди да се откажат от вярата. Мъченията действително били ужасни — управителите на областите си съперничели един на друг в изнамирането им. С това може да се обясни фактът, че по време на това гонение имало много повече изповедници, отколкото мъченици.

Освен обикновените християни, по време на това гонение претърпели мъчения мнозина от представителите на християнските църкви. От тях от мъченическа смърт умрял Фабиан (Фавий), епископ Римски, и изповедниците Александър Йерусалимски, Карп Тиатирски и Вавила Антиохийски.

Но по време на това гонение се забелязва и прелом в отношенията на простия народ към християните. Гонители против християнството били главно официалните представители на властта. Простият народ изглежда не само че се примирил със съществуването на християнството, но понякога изказвал на християните своето съчувствие и съдействие. Особено очебийно и в голяма степен такова съдействие простите езичници оказали на св. Дионисий Александрийски, който заедно с други четирима презвитери бил задържан под стража. За това нещо узнали някои селяни езичници, които отивали в едно близко село на сватба. Като стигнали в дома, дето била сватбата, те разказали на гостите за случилото се. Изведнъж всички като по даден знак скочили от местата си и бързо се отправили в града, където се намирал под стража Дионисий. Било вече тъмна нощ. Войници пазели епископа и неговите четирима спътници. Селяните се втурнали в дома с такъв вик, че войниците се изплашили и избягали. Оттук вече Дионисий заминал за някое неизвестно място, където се укривал дълго време.

И много други епископи както от Египет, така и от други места, ако не при такова съдействие на езичниците, то при тяхното мълчаливо съчувствие, също могли да се укриват от гонителите. Така далеч от своето паство живял по време на това гонение св. Киприан, епископ Картагенски. А св. Григорий Неокесарийски с цялото си паство заминал в Понтийската пустиня и там останал до прекратяване на гонението.

Гонението при Деций, макар и да траяло кратко време – около една година, взело много жертви измежду членовете на Християнската църква. Освен мъчениците и изповедниците тя се лишила от много свои членове в лицето на отпадналите от вярата. Дълговременното затишие преди това гонение в голяма степен отслабило в християнското общество нравственото напрежение, с което живели християните в тревожното време преди това. В този спокоен период християнството приемали и такива, които не биха имали мъжество да го приемат по време на гонения. Те именно се оказали малодушни и отпадали от вярата. Степените на тяхното падение били различни: най-висша форма на падение съставяли sacrificati uthurificati, т.е. онези, които собственоръчно принасяли жертви на идолите, заколвали жертвени животни или кадели на олтаря тамян. След това идели така наречените libellatici, т.е. ония, които, като не принасяли жертви, посредством подкуп получавали удостоверения (libelli), че са принесли жертва на боговете и затова не били подлагани на преследвания; по-нататък следвали падналите, които не се снабдявали с фалшиви удостоверения, но успявали да впишат имената си в списъците на жертвоприносителите (асtа tacientes); най-после, някои християни предавали на агентите на властта Свещените книги или издавали своите братя. Те също се смятали за паднали под името предатели (proditores).

В края на 250 г. вниманието на Деций Траян било заето във войната с готите и гонението започнало да отслабва в самия Рим. На следната година Деций бил убит и гонението съвсем се прекратило.

Гонение при Валериан

След Деций Траян жесток гонител на християните бил Валериан (253-260). В първите години на неговото царуване християните се ползвали с такъв мир и благополучие, с какъвто не се ползвали даже при императорите Александър Север и Филип Арабин. Но след четири години (257 г.) той също станал страшен гонител на християните. По свидетелство на св. Дионисий Александрийски той станал враг на християните по съвета на своя приятел фанатик Макриан. Какви обаче съображения е представил този фанатик на императора за възбуждане на гонението, не е известно.

Валериан издал два едикта против християните: с първия се забранявало на християните да се събират на богослужение и да посещават гробищата. Виновните били изпращани на заточение и убивани. Вследствие на този едикт много епископи на Християнската църква били изпратени на заточение; много молитвени домове и християнски гробища били конфискувани за държавни нужди. Това разпореждане на императора било много несправедливо по отношение на християните: то било в разрез с римските закони, според които гробищата, независимо от това кой е погребан там, се смятали за свещени и се намирали под закрилата на законите. С това разпореждане Валериан искал да отнеме на християните възможността да устройват свои богослужебни събрания, за място на които служели предимно християнските гробища. Но този едикт не постигнал целта си: християнските свещеници извършвали евхаристията и богослужението в частни къщи, а умрелите християни били погребвани пак в гробищата, но тайно.

Вследствие на това с друг едикт (258 г.) се предписвало всички предстоятели на християнските църкви – епископите, презвитерите и дяконите, а също и всички високопоставени лица да се принуждават да се откажат от християнството, като се лишават от имуществата и от правото на римско гражданство, а в случай на упорство – да бъдат посичани с меч. Знатните жени да се пращат на заточение. Очевидно императорът разчитал да разстрои християнското общество, лишавайки го от най-видните му членове и особено от йерархията.

Започнало се жестоко гонение в духа и със същите мъчения както при Деций Траян. По време на това гонение умрели с мъченическа смърт: Сикст, епископ Римски и Киприан, епископ Картагенски.

Сикст бил хванат в катакомбите по време на богослужение. След произнасяне на смъртната му присъда палачите го завели обратно в катакомбите и му отрязали главата на същото място, където преди малко той извършвал евхаристията. Неговото епископско седалище било опръскано с кръв. По пътя към лобното му място го придружавал дякон Лаврентий. “Къде отиваш, отче, без сина си? Къде отива епископът без своя дякон?” – казал му последният със сълзи на очи. – “Престани да плачеш – отговарял епископът, – ти скоро ще дойдеш след мене.” Действително след три дена Лаврентий бил арестуван; със своето търпение той удивил езичниците. Префектът на Рим поискал от него да му предаде съкровищата на Римската църква, за които между езичниците се носела преувеличена мълва. Лаврентий събрал в двора на префекта бедните, които получавали помощ от църквата, и му казал: “Ето съкровищата на нашата църква.” Раздразненият префект заповядал да вържат Лаврентий върху желязна решетка и да запалят под нея огън. Св. мъченик не произнесъл нито дума. Когато обгоряла едната половина на тялото му, той спокойно казал на мъчителите: “Изпече се вече, обърнете!”

Някои християни обвинявали Киприан в малодушие и страхливост, задето по време на гонението при Деций Траян оставил паството си без ръководител. Но сега Киприан мъжествено посрещнал смъртта. Спокойно той се покачил на ешафода, коленичил, помолил се, благословил народа, сам завързал очите си и навел главата си, за да я отсекат, като се разпоредил да дадат на палача 25 златни монети.

Трябва да се отбележи, че простият народ и по време на това гонение се отнасял към християните спокойно, без ненавист и фанатизъм. Осъдените на изгаряне Фруктуоз, епископ Тераконски, и двамата дякони съпровождали до лобното място не само християните, но и езичниците, които обичали епископа за неговия благ характер. А дякон Флавиан, африкански мъченик в Нумидия, езичниците със сълзи на очи умолявали да принесе жертва на боговете, а след това да си живее така, както му е угодно. Когато това не им се удало, те искали с лъжа да спасят Флавиан, заявявайки пред съда, че той лъже, казвайки, че е дякон. Това заявление спряло за известно време произнасянето на смъртната присъда, но св. Флавиан не се възползвал от това обстоятелство, за да спаси живота си. Той подал писмено заявление, че е християнин и дякон и бил умъртвен.

Гонение при Галиен

По време на царуването на Галиен (260-268), приемник на Валериан, настъпила промяна в отношението към християните. Император Галиен нямал определени религиозни възгледи. В областта на религията той бил еклектик, подобно на Александър Север, и във всяка вяра намирал нещо добро, достойно за уважение. Поради това той се отнесъл благосклонно към християните. Той отменил крайно несправедливото разпореждане на своя баща за християнските гробища и върнал на християните конфискуваните им молитвени здания и местата, където били погребани умрелите. Но при все това християнската религия си оставала все още непозволена. Издадените по-рано закони против християните не били отменени. Затова и при този император имало случаи на мъченичество. Така на основание закона на Траян в Кесария ПалестинскаРечник за изповядване на християнската вяра бил посечен с меч Марин, човек от знатен произход, който бил на военна служба. Но разпореждането на императора имало твърде благоприятни последици за християните: то свързвало ръцете на езичниците, които, като виждали благосклонното отношение на императора към тях, намирали за неудобно да ги нападат.

След Галиен Християнската църква, при официалната непозволеност на своето положение, повсеместно се ползвала с мир в течение на 40 години до встъпване на престола на Диоклециан.

Гонение при Диоклециан и неговите съуправители и приемници

Св. Албан (St Alban)- първият мъченик в Англия, посечен през 304 г. по време на управлението на имп. Диоклециан. Честван от католици и англикани на 22 юни. Източник: www.hanscomfamily.com

Последното най-жестоко гонение против християните станало в царуването на Диоклециан (284-305). Сам Диоклециан в продължение почти на 20 години не гонил християните. Но това още не значело, че той се ръководел от чувство на хуманност и справедливост към тях. Напротив, към християните той питаел и по религиозни, и по държавни съображения, враждебни чувства.

По своите религиозни възгледи той бил дълбоко предан на римското езичество. В неговия дворец постоянно се събирали на групи жреци и гадатели; тук всекидневно ставали гадания по вътрешните органи на животни (харуспиции). При започване на всяка важна държавна работа Диоклециан се допитвал до оракулите и гадателите. Естествено от такъв император християните не са могли да очакват нищо добро. Всяко негово стълкновение с християните на религиозна почва трябвало да завърши с трагични резултати за последните.

Така още в първата година от встъпването му на престола по негова заповед в Рим мъченически били умъртвени няколко християни за отказа им да вземат участие в националния култ. В 302 г. по повод на несполучливо гадание по вътрешните части на животни Диоклециан изгонил от своята свита всички християни, понеже жреците обвинили тях за виновници за тази несполука. Заедно с това той заповядал да се очисти войската от всички, които изповядвали християнството.

Ако Диоклециан в продължение на 20 години се въздържал да гони християните, той се ръководил не от някакви хуманни подбуди, а по-скоро от чисто държавни съображения. Общото неустроиство на държавата и несигурността на собственото му положение на престола отвличали вниманието му от християнството. Когато прокараните от него реформи заздравили държавата, Диоклециан рязко изменил своето отношение към християните.

Но и през тези 20 години, когато той още не се бил проявил като гонител, положението на християните в някои части на империята било твърде тежко. То зависело от личното отношение към тях на съуправителите на Диоклециан, с които той, за удобство на управлението на империята, разделил своята власт. От тях най-зли врагове на християните били западният император Максимиан Херкул и особено източният кесар на империята Галерий, зет на Диоклециан. Те двамата страшно ненавиждали християните и затова от самото начало на царуването на Диоклециан положението на християните в техните области било крайно тежко. Максимиан Херкул бил груб войник, който поставял над всичко военната дисциплина и ненавиждал християните само затова, че християните войници се отказвали да участват в езическите жертвоприношения през време на походите. В това той съзирал нарушаване на дисциплината и тежко наказвал за такава проява*.

* Има запазено предание, че той не се поколебал да изтреби цял християнски легион войници от 6600 човека (legio thebaica – Тивански легион).

Но още по-силно ненавиждал и притеснявал християните кесар Галерий.

Само в онези части на империята, където лично управлявали на изток Диоклециан и на запад Констанций Хлор, кесар на Максимиан Херкул (в Британия и Галия), християните живеели спокойно. Особено благосклонно се отнасял към тях Констанций Хлор. Той ги смятал за най-добри поданици и ги ценял по-високо от езичниците. По своите религиозни възгледи се приближавал към християните. Той не бил многобожник; почитал единия Бог, а на другите богове гледал като на олицетворение на различните свойства на върховното същество (сила, мъдрост, красота и т. н.).

Но най-зъл враг на християните, до фанатизъм предан на езичеството, бил кесар Галерий. Искайки да предизвика повсеместно гонение на християните, той се помъчил да въздейства и на Диоклециан. За подобни внушения в душата на Диоклециан имало готова почва. Уморен от държавните работи и лично неразположен към християните, Диоклециан попаднал под влиянието на своя зет, чиято популярност особено пораснала след блестящите му победи над персите (296-297).

В 303 г. Диоклециан издал в Никомидия първия едикт против християните. Те се лишавали от всички права, богослужебните им събрания били забранени, а храмовете им – обречени на разрушаване. Първа жертва на гонението станали никомидийските християни. Тяхната “великолепна църква”, която била най-хубавата постройка в града, била разрушена до основи. Някои нови обстоятелства още повече настроили Диоклециан срещу християните. Императорът бил страшно възмутен, когато узнал, че при двора му има много християни, и даже неговата жена Приска и дъщеря му Валерия, жена на кесаря Галерий, се оказали тайни християнки.

Освен това Галерий се постарал да усили злобата на Диоклециан, обвинявайки християните като виновници за пожара, станал в двореца, и за вълненията, избухнали в Сирия и Армения.

След това Диоклециан издал един след друг още три едикта. Започнало най-жестоко гонение във всички части на империята, с изключение на областите, които управлявал Констанций Хлор. За да избегне упреците от страна на Диоклециан за неизпълнение на неговите разпореждания, Констанций Хлор разрушил само няколко християнски храмове. Гонителите си поставили за задача да изтребят самото име християнин, поради което това гонение със своята суровост и жестокост надминало всички по-раншни. Против християните били употребени всички принудителни средства, с които разполагала държавата. “Ако аз бих имал сто уста и железен език – казва Лактанций, очевидец на това гонение – и тогава не бих могъл да изчисля всички злини, да наименовам всички методи на изтезания.”

Сам император Диоклециан дал пример на страшна жестокост против християните. В негово присъствие един от придворните християни, на име Петър, бил подложен на следните мъчения: бил бит с пръчки, докато месата му паднали от костите, след това полели раните му със смес от сол и оцет и най-после го изпекли на съвсем слаб огън.

Разбира се, че провинциалните началници, за да угодят на императора, преминавали всякакви граници при изтезаванията на християните. Те проявили някаква адска изобретателност при прилагане на мъченията и дива виртуозност при изтезанията на християните. Изтезанията били не само мъчителни, но и възмутителни. Често пъти те до такава степен възмущавали нравственото чувство на християните, особено на жените, че някои от тях предпочитали самоубийството пред подобни изтезания. Гонението имало характер на някаква кланица. Само за един ден и на едно място числото на християнските мъченици достигало над сто души. Един град във Фригия бил изгорен с всичките му жители, понеже последните до един се оказали християни. Правителството тържествувало: то мислело, че християнството най-после ще бъде съвсем изтребено. Но тържеството било преждевременно. Кръвта на избитите християни послужила като семе, за да се появят нови християни. Редовете на убитите се попълвали от хиляди нови последователи на Христос.

В 305 г. Диоклециан се отказал от престола; примера му последвал и Максимиан Херкул, но гонението продължавало със същата сила. Галерий станал източен император, а кесар на Египет и Сирия – неговият родственик Максимин, който страшно ненавиждал християните. Само на запад християните се ползвали сравнително с мир. След Максимиан Херкул император на Запада станал Константин, син на Констанций Хлор. Той се отнасял към християните също така благосклонно като баща си. Само съуправителят на Константин, развратният кесар Максенций, продължавал да притеснява християните.

Но тази последна кървава борба на езичеството с християнството показала на езичниците, че християнството е сила, която не може да се сломи. Християните сами съзнавали у себе си тази сила. Те били вече не малка община, както преди, а многочислено общество, широко разпръснато из империята. Макар на изток да съставлявали само 1/12 част от населението, а на запад 1/15, те били уверени в своята победа над света. Християните вече смело отивали към съдебните трибунали, енергично протестирали против грубите насилия, извършвани над техните едноверци.

Гонителите най-много се смущавали от факта, че езическото общество не вземало никакво участие в гоненията против християните. Правителството не сполучило да възбуди грубите инстинкти на народните маси против тях. Езическото население не само не вземало никакво участие в преследването на християните, но и направо заставало на тяхна страна и се стараело да ги защити. Езичниците разбрали, че християните съвсем не са престъпници, които трябва да се изтребват. Те често рискували имуществото и свободата си, само и само да не издадат укрилите се в домовете им християни. Даже в редовете на римската администрация гонението не срещало съчувствие. Правителството се намирало в затруднение да си назначи достатъчно такива чиновници, които с готовност биха изпълнявали неговите разпореждания против християните. Мнозина от римските управители явно не изпълнявали задължението да избиват християните и използвали най-нищожния повод да заобиколят закона, за да ги пуснат на свобода.

Св. великомъченик Мина Св. Димитър Солунски. Св. Николай Чудотворец. Св. великомъченица Варвара. Св. Евгений и Макарий изповедници. Св. мъченик Гордий. Св. мъченици Агатопод и Теодул. Св. мъченици Евстратий, Авксентий, Евгений, Мардарий и Орест . Св. Теодор Стратилат

Прекратяване на гоненията

При такива условия римското правителство най-после осъзнало, че гонението против християните представлява безсмислена кланица, непостигаща своята цел. И сам Галерий, вдъхновителят на това гонение, решил да го прекрати. През есента на 310 г. той заболял от ужасна болест: червеи приживе започнали да ядат тялото му. Нито старанията на повиканите от целия свят лекари, нито принесените жертви на боговете, нито запитването на оракула Аполон не облекчили страданията на болния. За всички било ясно, че неизбежната развръзка била близка. В тежките минути на съдбоносната болест може би или под влияние на угризенията на съвестта си за невинно пролятата кръв, Галерий си спомнил за християните.

Почти в навечерието на своята смърт той, заедно с посочения от него за император на Изтока Лициний и със западния император Константин, издал в 311 г. Едикт за прекратяване гоненията и предоставяне на християните пълна свобода в делата на вярата. С този едикт римското правителство тържествено признало, че е безсилно да задуши християнството. Едиктът оказал необикновено благотворно влияние върху целия християнски свят. Религиозният ентусиазъм, завладял християните, не се поддавал на описание. Тъмниците се отворили, заточените в рудниците били пуснати на свобода. Тълпи от освободени изповедници вървели по всички пътища и гръмогласно пеели псалми, възторжено посрещани и изпращани от местните християни. Даже самите езичници се радвали за прекратяването на гоненето.

Но гоненията не затихнали отведнъж. Кесарят на Изток Максимин не искал да признае нито император Лициний, нито подписания от него едикт, а кесарят на Запад Максенций заел също такава позиция към император Константин. Особено жесток бил Максимин. Изтезанията на християните в неговите области в продължение на 8 години (305-313) се отличавали не само с жестокост, но и с изтънчени по своята изобретателност мъчения над тях. Той сам се стараел да изнамери всевъзможни начини за изтезаване, за да осмее и унизи колкото може повече християните в очите на езичниците. Така старците в преклонна възраст, уважавани между християните, той принуждавал да се бият с юмруци в амфитеатъра, други пък заповядвал да скопят; едни от епископите назначавал за свинепасци, а други заставял да учат на езда конете от неговите конюшни.

Неподчинявайки се на указа на императора, той издал от своя страна указ за възобновяване на гоненията. С последния се предписвало, щото всички негови поданици, не изключвайки и кърмачетата, да принесат жертва на боговете, да се напръскат с жертвена кръв всички продукти на пазара и пр. За да унижат християнската религия, прибягвали до най-възмутителни клевети. В училищата били въведени като учебник апокрифните “Деяния на Пилат”, преизпълнени с богохулства против Спасителя. Жените с безнравствено поведение били принуждавани да дават лъжливи показания за мерзостите, в които те уж взимали участие между християните.

Но в 313 г. Максимин бил свален от Лициний, а Максенций загинал в боя с Константин (312 г.). След това за християните от цялата империя настъпило спокойно време.

Така завършила почти тристагодишната борба на езичеството с християнството. В тази борба против християнството се съюзили всички тъмни сили на езичеството: предразсъдъци и суеверия, долни инстинкти на тълпата и могъществото на държавната власт. Но всичко това християнството победило със силата на своето вътрешно убеждение. На външната сила на езичеството то противопоставяло нравствената твърдост на своите мъченици и изповедници. То показало на езичниците, че почвата, напоена с кръвта на християнските мъченици, станала по-благоприятна за разпространение на Християнската църква. В това тържество на християнството, достигнато изключително с морални средства, се заключава най-ясното свидетелство на историята за духовното величие и нравствената мощ на Църквата Христова.

В това гонение Християнската църква дала много мъченици. Между тях като особено известни по своето обществено положение били: Антим, еп. Никомидийски; Петър, Доротей и Горгоний, които заемали важни длъжности при двора на Диоклециан; Петър, еп. Александрийски; учените презвитери: Лукиaн Антиохийски и Памфил Кесарийски и много други.

Както и по-рано, християнските мъченици удивлявали езичниците със своята твърдост и търпение. Но особено поразителни примери на тези добродетели дали следните лица:

Св. ГеоргиСв. Георги Победоносец. При Диоклециан той заемал длъжността висш трибун във войската и бил близък на императора. Когато били издадени указите против християните, Георги решил да изобличи императора. Знаейки, че това може да коства живота му, той раздал богатството си на бедните и пуснал робите си на свобода. Като се явил при Диоклециан и неговите съветници, той ги изобличил в заблуждение и изповядал, че истинският Бог е Иисус Христос.

Диоклециан бил много огорчен, задето такъв близък нему човек, когото той обичал, се оказал християнин. Той употребил всички усилия, за да го застави да се отрече от Христос. Увещанията не помогнали и тогава прибегнали до най-жестоки мъчения. Георги бил затворен в тъмница, краката му оковали във вериги, а на гърдите му поставили тежък камък. След това го подложили на мъчения, заривали го в яма с вар, обували на краката му нагорещени железни обуща, обковани с гвоздеи отвътре, и го водили по улиците. Но Господ подкрепял светия мъченик. След тежките изтезания той получавал нови сили; при него се явявал Ангел Господен и изцерявал раните му. Той слушал ободряващ благодатен глас: “Георги, не бой се, аз съм с тебе.” Най-после светият мъченик бил осъден на посичане с меч.

Св. царица Александра. Със съдбата на вмч. Георги Победоносец тясно е свързана съдбата на света царица Александра, жена на Диоклециан. Тя била тайна християнка. Но мъченичеството на Георги така я поразило, че тя открито изповядала името на Христос и се хвърлила в краката на мъченика. Тя била осъдена на смърт заедно с него. С молитва на уста и с издигнати към небето очи тя отишла на смърт. По пътя тя помолила войниците да й позволят да си отдъхне и като се облегнала на една стена, спокойно умряла.

Св. вмц. Варвара. Детайл от стенопис от XIV в. в манастира Гречаница в КосовоСв. великомъченица Варвара Тя била от знатен род. Баща й Диоскор бил груб фанатик езичник. По негово желание тя била възпитавана от наставница и няколко робини далеч от своите роднини и другарки в една кула, която бащата построил специално за нея. Вероятно по такъв начин той искал да запази дъщеря си от влиянието на християните. От кулата се откривала красива гледка. Любувайки се на красотата на обкръжаващата я природа, младата девица се обърнала с въпрос към своята наставница: “Кой е направил всичко това?” Отговорът на наставницата, че това са направили боговете, не я удовлетворил. Възползвайки се от свободата, в отсъствие на баща си, тя влязла във връзка с християните и в тяхното учение душата й намерила пълно удовлетворение и разрешение на въпросите, които я вълнували. Тя се покръстила. Когато баща й узнал за това, побеснял от яд. Той я подложил на жесток бой и я предал в ръцете на местния началник Мартин. След различните изтезания и мъки в затвора я осъдили на смърт и сам Диоскор отрязал главата й.

Св. великомъченица Екатерина. Тя произлизала от царски род и била надарена с красота и ум. Родителите искали да я омъжат, но тя всеки път отказвала, намирайки кандидатите недостойни за себе си по красота и умствено развитие. Нейната майка, тайна християнка, се обърнала към един пустинник за съвет. Той посъветвал Екатерина да стане невеста на небесния Жених, Който превъзхожда всички и със Своята мъдрост, и със Своята красота. Пустинникът я просветил с християнската вяра и я кръстил.

В това време в Александрия пристигнал кесар Максимин. По този случай езичниците устроили голям празник с разни тържествени церемонии и жертвоприношения. Младата девица в деня на самия празник изобличила безумието на Максимин и нарекла езическите богове мерзки идоли. Младостта, красотата и знатният произход на младата изповедница направили силно впечатление на езичниците. Максимин искал на всяка цена да я отвърне от Христос. Той заповядал да я затворят в тъмница. Когато това не подействало, той се опитал да я съблазни с подаръци, слава и почести. Но всичко това било напразно. Тогава Максимин заповядал да я подложат на мъчения, но още в самото начало смъртното оръдие се счупило. След това светата мъченица била осъдена на посичане с меч.

Св. великомъченик Димитрий Мироточиви. Той бил родом от гр. Тесалоники (дн. Солун) и както предполагат, бил славянин. Баща му, началник на града, и майка му били тайни последователи на Христос. Те с любов възпитавали своя единствен син в истините на християнската вяра. Родителите му повикали свещеник и тайно го кръстили. Димитрий бил вече пълнолетен, когато се поминали благочестивите му родители и останал наследник на голямо богатство. След смъртта на баща му император Максимиан назначил Димитрий за управител на Солун и му заповядал да очисти града от християните, като бъде убиван всеки, който призовава името на Разпнатия. Но Димитрий не само не преследвал християните, но явно изповядвал и прославял Иисус Христос. Така той станал за жителите на Солун нов апостол Павел, който в същия този град привеждал жителите му към познаване на истинския Бог. Скоро императорът узнал, за своя голяма изненада и огорчение, че Димитрий не само не изпълнява неговите заповеди и не преследва християните, но сам обръща другите към Христос.

Връщайки се от далечен поход, императорът трябвало да мине през Солун. Като узнал за скорошното пристигане на императора, Димитрий дал половината от своето богатство на верния си слуга Луп, а другото – раздал на бедните. Сега безстрашният воин Христов смело се обявил за християнин и започнал да изобличава езическото безбожие. По заповед на императора Димитрий бил затворен в тъмница. Но и тук той продължавал да слави Бога и да бъде за солунските християни висок пример на твърдост във вярата. Св. Димитрий бил осъден на смърт. На 8 октомври 306 г. войници влезли в тъмницата и го убили с копия. Вярващи християни взели тялото на св. мъченик и тайно го погребали.

След време в Солун бил построен голям храм в чест на св. Димитрий. Тук били поставени в сребърен ковчег мощите на светеца. Много болни и страдащи получили изцерение при неговия ковчег. От мощите му текло миро, поради което светецът е наречен “Мироточиви”.

Св. Анастасия Римлянка.  Тя била дъщеря на знатен и богат римлянин. Като станала християнка, особено се проникнала от християнска любов към ближните, в частност към бедните и затворените в тъмница. Тя посещавала затворите в Рим, оказвала всякаква помощ на затворниците и ги утешавала с думи.

След смъртта на мъжа си Анастасия още повече разширила своята благотворителност: отивала по разните градове и облекчавала положението на затворниците; плащала пари на тъмничната стража, за да снема на страдалците железните окови, които им причинявали рани. За такива подвизи на човеколюбиe тя била наречена “Оковоснимателка”.

Като узнали, че е християнка, осъдили я на страшна смърт. Привързали я към четири стълба и под нея запалили огън, но преди да избухне пламъкът, тя умряла.





материал на http://www.pravoslavieto.com

Сподели :) Share on FacebookPin on PinterestShare on Google+