Как Жан-Жак Русо предвиди появата на Тръмп

http://www.art1a1d.comАтаката на просвещенския философ срещу космополитните елити изглежда пророческа. Светът днес е стигнал до точката на крайното си отрицание, до масов бунт срещу интелектуалците, които претендират за правото да казват на останалите как да живеят
Жан-Жак Русо смята, че общество, изградено върху завист и върху властта на парите, може и да обещава прогрес, но ще увреди нравствените устои на гражданите.
„Обичам необразованите“, каза Тръмп в реч през февруари. Той многократно се цели в елита на Америка и „фалшивия му глобализъм“. Гласоподавателите във Великобритания се вслушаха в поддръжниците на Брекзит-кампанията и в техните призиви „да поемем пак контрола“ над страна, предполагаемо заплашена от неконтролираната имиграция, „неизбрани елити“ и „експерти“. Това преобърна петдесет години европейска интеграция. Други страни в Западна Европа, както и в Русия, Израел, Полша и Унгария, кънтят от демагогски лозунги за етническа, религиозна и национална идентичност. В Индия местните националисти са усвоили консервативния епитет libtards (бел. ред. – от liberal и retards, съответства на нашето „либерасти“), за да изразят праведния си гняв срещу либералните светски елити. Големият опит от ХVІІІ в. за създаване на универсална цивилизация, хармонизирана с рационалния собствен интерес, търговия, лукс, изкуства и наука – Просвещението на Волтер, Монтескьо, Адам Смит и подобните им – изглежда е стигнал до точката на крайното си отрицание в масов бунт срещу космополитната модерност.

Нито един просвещенски мислител, наблюдаващ от отвъдното сегашната ситуация, не би имал по-голямо основание да каже: „Аз нали ви предупредих“, в сравнение с Жан-Жак Русо – неловкия и емоционален самоук гений от Женева, описан от Исая Бърлин като „най-войнствения сиромахомил в историята“. В основните си текстове, започнати още през 50-те години на ХVІІІ в., Русо се подиграва със суетата на столичаните и дава глас на недоверието, което изпитва към технократите и международната търговия. Най-неочаквано той защитава традиционните нрави.

Волтер, с когото Русо има дълга вражда, го описва през смях като „бродяга, който би искал да види богатите, обрани от бедните, за да се осъществи братството между хората“. През Студената война критици като Бърлин и Джейкъб Толмън представят Русо като пророк на тоталитаризма. Днес, когато голямата средна класа на Запада изпада в стагнация, а милиарди хора от други краища на света едновременно излизат от състоянието си на бедност, същевременно хранейки нереалистични мечти за безумно забогатяване, обсесията на Русо от психологическите последици на неравенството започва да изглежда пророческа и може да предизвика тревога.

Русо описва основния личен опит на модерността: да бъдеш аутсайдер. Когато пристига в Париж през 40-те години на своя век, младият мъж е лишен от корени, наблюдател на непонятен живот, борещ се със сложни чувства на завист, очарование, отвращение и отхвърляне, предизвикани у него от затъналия в собствените си удоволствия елит. Обект на подигравки от равнопоставените си във Франция, той намира запалени почитатели из цяла Европа. Млади германски провинциалисти като философите Йохан Готлиб Фихте и Йохан Готфрид фон Хердер – бащите на икономическия и културния национализъм – са обзети от омраза към космополитните универсалисти. Много революционери от малките градчета, като започнем с Робеспиер, се вдъхновяват от надеждата на Русо, очертана в „Общественият договор“ от 1762-а, че нова политическа структура може да излекува злините на несправедливото и комерсиализирано общество.

През последното десетилетие голям брой нови книги потвърждават значението и уникалността на Русо. Биографията му от Лео Дамрош, „Неспокойният гений“ (2005) идентифицира Русо като „най-оригиналния дух на своята епоха – толкова самобитен, че повечето тогавашни хора не са можели да оценят мощта на интелекта му“. Миналата година в „Политиката и комерсиалното общество“, сравнително изследване върху Русо и Адам Смит, Ищван Хонт твърди, че не сме се отдалечили много от грижите и страховете на женевския философ, а именно – че общество, изградено около частните интереси на егоистичния индивид, по необходимост ще бъде лишено от морал. В книгата си „За щастието да живееш като философ“ Хайнрих Майер предлага нов прочит на последната, незавършена книга на Русо, „Блянове на самотно разхождащия се“, започната през 1776-а, две години преди смъртта му. Тук Русо се отдалечава от политическите разсъждения и стига до извода, че

свободата не е присъща на никоя форма на управление,  а се намира в сърцето на свободния човек.

Русо започва да изглежда като протагонист на антиелитистки настроения, проправящи си път в съвременната политика, защото е присъствал по време на създаването на тази ценностна система – просвещенската вяра в това, което той нарича „науките, изкуствата, лукса, търговията, законите“ – която изменя западната култура и, в крайна сметка, всички световни култури. Тогавашното положение е от полза най-вече на образованите хора. Русо става един от малкото му критици най-вече защото не успява да си намери място във фокусиращата точка на Просвещението, парижкия салон.

Той няма почти никакво системно образование, но набира огромен опит по време на самотното си детство и младост. Роден в Женева през 1712-а в семейството на беден часовникар и съпругата му, която умира при раждане, Жан-Жак е едва десетгодишен, когато баща му го оставя у безразлични роднини и напуска града. На петнайсетгодишна възраст момчето бяга от дома и отива в Савоя, където се превръща в любимец на красива и по-възрастна френска благородничка. Оказва се, че тя е голямата любов на живота му и го въвежда в света на книгите и музиката. Русо, който винаги търси заместителки на майка си, я нарича „мамо“.

Когато пристига в Париж, той вече е работил различни неща: помощник-гравьор в Женева, лакей в Торино, частен учител в Лион, секретар във Венеция. Опитът му дава възможността да говори за неравенството. Скоро след преместването си в Париж той заживява с почти неграмотна перачка, която му ражда пет деца. Същевременно Русо се опитва да си проправи път в салонното общество. Един от първите му познати там е Дени Дидро, сънародник, отдаден на идеята за създаване на по-свободен интелектуален климат. През 1751-а Дидро започва своята „Енциклопедия“, синтезираща ключовите достижения на френското Просвещение от „Естествена история“ на Бюфон (1749) и влиятелната книга „Духът на законите“ от Монтескьо (1748). Енциклопедията подчертава основния принцип на Просвещението: че знанието за човешкия свят и установяването на истинските закони, движещи природата и обществото, проправят пътя на прогреса. Като плодовит съавтор на „Енциклопедия“-та, написал за нея близо 400 статии, много от които засягат политиката и музиката, Русо се оказва част от колективното начинание по установяване върховенството на разума и, както пише Дидро, „да се възвърне на изкуствата и науките онази свобода, която е толкова ценна за тях“.

Но възгледите му се променят. Един следобед през октомври 1749-а Русо пътува към крепост извън Париж, където Дидро излежава няколкомесечна присъда, задето е публикувал трактат, поставил под съмнение съществуването на Бога и така е поставил на сериозно изпитание границите на свободата на словото. Четейки вестник по пътя, Русо попада на обявата за конкурс за есе на тема: „За подобрението или за влошаването на нравите допринася напредъкът на науките и изкуствата?“ В своите „Изповеди“, публикувани през 1782-а (може би първата наистина модерна автобиография), Русо твърди, че в този момент помолил колата да спре, седнал край пътя и прекарал следващия час в размисъл, дори в нещо като транс и постепенно се просълзил, защото съзрял света по нов начин, станал нов човек, осъзнавайки, че прогресът, противно на просвещенската философия относно цивилизоващия му и освобождаващ ефект, всъщност води до нови форми на робство.

Русо надали е получил откровението си чак толкова драматично: вероятно и по-рано е формулирал част от ересите си. Участието му в конкурса е удостоено с награда и в 1750-а той публикува текста си като „Трактат върху нравствените резултати от изкуствата и науките“. Първото му философско съчинение изобилства от емоционални изрази. Той заявява, че

изкуствата и науките са цветни гирлянди върху веригите, приковаващи човешкия род към робството

Колкото по-образован е човек, толкова по-порочен е той. В средата на ХVІІІ в. парижките интелектуалци налагат своя стандарт на цивилизованост, който всички останали трябва да следват. Според Русо новите интелектуални и технократични класи не правят друго освен да дадат литературно и морално прикритие на тиранията и несправедливостта.

Дидро отначало се наслаждава на полемиката с Русо и сякаш не си дава сметка, че съгражданинът му от Женева обявява война на самата „Енциклопедия“. Повечето хора от техния кръг виждат науките и културата като освобождение на човечеството от суеверия и изобщо от развалините на варварското Средновековие. Те се доверяват на процъфтяващата буржоазия, която въплъщава собствените им инстинкти за самосъхранение, частен интерес, научни и меритократични нагласи. Адам Смит предвижда отворена глобална система за търговия, подхранвана от благородна завист, подражание и възхищение към успешно забогателите, придружена от желание да се сподели тяхното могъщество и власт. Монтескьо смята, че „търговията, която прави излишното – полезно и полезното – необходимо“, ще „излекува разрушителните предразсъдъци“ и ще насърчи „общуването между народите“.

Волтер в една от поемите си описва светския човек като притежател на фини платове, сребърна посуда и изискан екипаж; човек, потопен в луксозното настояще на континента и подигравателно настроен към религиозното минало. Волтер е типичен представител на мислещия за частните си интереси буржоа, насърчаващ търговията и свободата като противоотрова срещу властовия произвол и йерархията. През 20-те години на века той участва в успешни спекулации в Лондон и възхвалява борсата като храм на светската модерност, където „евреин, мохамеданин и християнин се отнасят помежду си като единоверци и наричат „неверник“ само този, който банкрутира“.

Свързвайки преследването на лукса със свободата на словото, Волтер и останалите артикулират и усвояват начин на живот, в който индивидуалната свобода се постига чрез нарастване на богатството и интелектуално развитие. Срещу тази нравствена и интелектуална революция, идваща след векове покорство пред трона и олтара, Русо подема истинска контрареволюция. Думата „финанси“, казва той, „е робска дума“ и тайните средства, с които действа финансовата система, са „начин за създаване на измамници и предатели, както и за търгуване с общественото благо на борсата“. Изпреварвайки днешните брекзитъри, той твърди, че въпреки политическата и икономическата мощ на Англия, страната не предлага на жителите си истинска свобода:

„Английският народ си въобразява, че е свободен. Той се самозаблуждава сериозно: свободен е само по време на парламентарни избори. В момента, в който изборите минат, новите членове поробват пак населението и го смятат за нищо.“

Пишейки над двадесет книги, Русо разширява възраженията си срещу интелектуалците и техните богати патрони, които претендират за правото да казват на останалите как да живеят. Русо е съгласен с опонентите си, че клерикалната тирания и божествените монархии ще бъдат заместени от нарастващ егалитаризъм. Но предупреждава, че буржоазните ценности като богатство, суета и предпазливост ще попречат, а няма да насърчат нарастването на равенството, достойнството, свободата и състраданието. Той смята, че общество, изградено върху завист и върху властта на парите, може и да обещава прогрес, но ще увреди нравствените устои на гражданите.

Русо отказва да повярва във взаимното уравновесяване на индивидуалните интереси, което трябва да придвижва новата цивилизация напред. Според него личните стремежи унищожават естествената хармония. Препятствието, както той го дефинира, съществува в душите на обществено изявените личности и аспириращите буржоа: това е незадоволимият стремеж към слава и самоизтъкване над останалите, водещо до желание за все по-големи печалби. Жаждата за увеличаване на богатството в един момент идва не от нужда, а от желание за превъзходство. Дори малцината щастливци на върха на новата йерархия ще живеят в несигурност, изложени на хорската завист и злонамереност, макар и прикрити зад учтиви форми на почит и изисканост. В общество, където всеки лъже, че работи за чуждото благоно всъщност прикрива собствената си алчност, насилието и измамата ще станат неизбежни – или поне така смята Русо. В критиката му към бъдещия буржоазен свят обществото изглежда мрачно:

„Искреното приятелство, действителното уважение и съвършеното доверие са прогонени от човешкото общество. Ревност, подозрение, страх, студенина, резервираност, омраза и измама биват прикривани на всяка крачка.“

Този патологичен вътрешен живот се превръща в унищожително противоречие в самата сърцевина на модерното общество.




материал на http://www.ploshtadslaveikov.com  автор: Панкадж МИШРА, Ню Йоркър

Сподели :) Share on FacebookPin on PinterestShare on Google+