Гугъл ни прави … други

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/11/978-954-761-507-6g.jpg,,Монетата има две страни” – казва народът ни и тази истина се отнася за всичко.
Технологиите дърпат живота в интересна посока и дори да се съпротивляваме- те имат такава сила, срещу която няма как да се борим. От една страна- правят живота на хората по-интересен и по-лесен, но от друга- вземат от човешките способнисти и емоции. Да ане говорим, че оказват влияниее върху психофическото здраве на землянина.
Това една интересна статия точно за влиянито на компютрите и особено Гугъл в живота на обикновените хора. Поместени са и два коментара, който са точно доказателство на народната мъдрост, че ,,Монетата има две страни”.

„Дейв, престани. Престани, моля те! Престани, Дейв. Ще престанеш ли, Дейв?“ Така суперкомпютърът HAL се моли на безстрастния астронавт Дейв Бауман в една всеизвестна и странно мъчителна сцена някъде към края на 2001: Една космическа одисея на Стенли Кубрик. Бауман, след като почти е бил умъртвен от нефункциониращата машина, спокойно и хладнокръвно откача блоковете на паметта, които контролират нейния изкуствен „мозък“. „Дейв, умът ми си отива“, казва HAL отчаяно. „Аз го чувствам. Чувствам го.“

Аз също го чувствам. В течение на последните няколко години ме преследва неудобното усещане, че някой, или нещо, бърника из мозъка ми, пренарежда нервните връзки, препрограмира паметта. Умът ми не си отива – доколкото мога да го почувствам – но се променя. Вече не мисля по начина, по който го правех преди. Чувствам го най-силно когато чета. Преди беше лесно да се потопя в някоя книга или дълга статия. Мисълта ми се оказваше запленена от разказа или от повратите на дискусията и аз прекарвах цели часове, бродейки из дълги късове проза. Но това ми се случва все по-рядко. Сега концентрацията ми често започва да отпада след две-три страници. Ставам неспокоен, губя нишката, търся си нещо друго за вършене. Изпитвам усещането, че трябва да влача капризния си мозък обратно към текста. Задълбоченото четене, което преди се получаваше така естествено, днес се е превърнало в борба.
Мисля, че знам какво става. В продължение на повече от едно десетилетие аз прекарвам голяма част от времето си онлайн, в търсене или сърфиране, а понякога и в добавяне на нещо към огромната база данни на Интернет. За мен като писател мрежата се оказа Божа благодат. Изследвания, които преди изискваха цели дни из библиотечните зали за преса и белетристика, сега могат да бъдат извършени за броени минути. Няколко търсения в Гугъл, няколко бързи щраквания върху хиперлинковете – и аз вече притежавам издайническия факт или съдържателен цитат, от който съм имал нужда. Дори и ако не работя, много вероятно е по всяко време да събирам фураж из Мрежата – четейки или пишейки Е-мейлове, преглеждайки заглавия и блогове, гледайки видеоклипове, слушайки подкастове или просто подскачайки от линк към линк. (За разлика от забележките под линия, на които понякога биват оприличавани, хиперлинковете не просто посочват към определени текстове; те направо ви запращат към тях).
За мен, както и за други хора, Мрежата се превръща в универсален медиум, носител на повечето информация, която протича по посока на очите, ушите и мисълта ми. Предимствата от това да имаш незабавен достъп до един толкова невероятно богат запас от информация са много, и те са обширно описани, надлежно възхвалявани. „Перфектното позоваване на една силиконова памет“, пише Клайв Томпсън от Wired, „може да бъде огромна благодат за мисълта.“ Но тази благодат си има своята цена.
Както посочва медийният теоретик Маршал Маклуън още през 1960-те, медиите са не просто пасивни канали за информация. Те предоставят материала на мисълта, но заедно с това те оформят и процеса на мисълта. И онова, което Мрежата изглежда върши, е че тя орязва моята способност за концентрация и съзерцание. Мисълта ми сега очаква да поеме информацията по начина, по който мрежата я предоставя: като един бързо движещ се поток от частици. Някога аз бях гмуркач в морето от думи. Сега се нося по повърхността му като човек, който кара водни ски.
И аз не съм единственият. Когато споменавам неприятностите с четенето пред приятелите и познатите си – литературни типове, повечето от тях – мнозина казват, че и те имат подобен опит. Колкото повече използват Мрежата, толкова повече трябва да се борят със себе си, за да се концентрират върху по-дълги текстове. Някои от блогърите, които следя, също започват да споменават този феномен. Скот Карп, който води блог за онлайн-медиите, наскоро призна, че напълно е престанал да чете книги. „В колежа първата ми специалност беше литература и аз бях страстен читател“, пише той. „Какво се е случило?“ А след това спекулира: „А какво ще кажете, ако аз съм започнал да чета единствено от Мрежата не толкова защото начинът, по който чета, се е променил, тоест, защото търся удобство, а защото се е променил начинът, ПО КОЙТО МИСЛЯ?“
Брус Фрийдман, който редовно пише в блога си за използването на компютри в медицината, също описва как Интернет е променил умствените му навици. „Сега вече напълно съм изгубил способността да чета и абсорбирам по-дълги статии из Мрежата или на хартия“, писа той по-рано тази година. Един патолог, който дълго време е работил в медицинския факултет на Мичиганския университет, Фрийдман продължи коментара си в разговор по телефона с мен. Мисленето му, казва той, е придобило едно качество, което той нарича „стакато“, отразявайки начина, по който той бързо и едновременно преглежда кратки текстови пасажи от много източници. „Вече не мога да чета Война и мир“, признава той. „Изгубил съм способността за това. Дори един постинг от блог с повече от три-четири абзаца е прекалено много за абсорбиране. Аз го чета по диагонал.“

Благодарение на разпространеността на текстове из Интернет, да не говорим пък за популярността на текстовите съобщения по мобилните телефони, днес може би ние четем повече, отколкото сме го правили през 1970-те и 1980-те, когато телевизията беше предпочитаната ни медия. Но това е един друг вид четене, а зад него се крие и един друг вид мислене – може би дори едно ново усещане за самите себе си. „Ние сме не само онова, което четем“, казва Мариън Ул-психолог. „Ние сме също и това как четем“. Улф се безпокои от това, че стилът на четене, налаган от Мрежата – един стил, който поставя „ефективността“ и „незабавността“ над всичко друго, може би отслабва нашата способност за задълбочено четене, появила се когато една по-ранна технология – печатната преса – е направила обичайни дългите и сложни произведения в проза. Когато четем онлайн, казва тя, ние склони да се превръщаме в „дешифровчици на информация“. Нашата способност да интерпретираме един текст, да правим богатите умствени връзки, които се оформят, когато четем задълбочено и без да се разсейваме, си остават до голяма степен неизползвани.

Четенето, обяснява Улф, не е дейност, инстинктивно присъща за човешките същества. Тя не е кодирана в мозъците ни по начина, по който е кодирана речта. Ние трябва да учим умовете си на това как да дешифрират символичните знаци, които виждаме, в езика, който разбираме. И медиите на технологиите, които използваме при научаването и практикуването на способността за четене, играят важна роля при оформянето на невралните връзки вътре в мозъците ни. Експерименти демонстрират, че читателите на идеограми, като например китайците, развиват умствени връзки за четене, които са много различни от връзките, откривани при онези от нас, чийто писмен език използва азбука. Вариациите се простират из множество области на мозъка, включително и онези, които управляват важни познавателни функции като паметта и тълкуването на визуални и слухови стимули. Може да се очаква също така, че и връзките, изграждани чрез използването на Мрежата, ще бъдат различни от онези, създавани при четенето на книги и други печатни материали.
Някъде през 1882, Фридрих Ницше си купува пишеща машина – Зрението му е отслабнало и опитите да фокусира очите си върху една страница са станали мъчителни и болезнени, често причинявайки ужасно главоболие. Той е принуден да ограничи писането си и се безпокои, че в скоро време ще му се наложи да го прекрати напълно. Пишещата машина го спасява, поне за известно време. След като се научава да я ползва без да гледа клавишите, той е в състояние да пише със затворени очи, ползвайки само върховете на пръстите си. Думите отново могат да текат от мисълта му към страницата.
Но машината има и един по-трудно уловим ефект върху работата му. Един от приятелите на Ницше, композитор, забелязва промяна в стила му. Неговата и без това стегната проза сега става още по-стегната, по-телеграфна. „Може би чрез този инструмент вие ще създадете дори някакъв нов идиоматичен език“, пише приятелят в едно писмо, отбелязвайки, че в собствената му работа, музикалните му „мисли“ и език често зависят от качеството на молива и хартията.
„Имате право“, отговаря Ницше, „нашите инструменти за писане също участват във формирането на мислите ни.“ Под такта на машината, пише немският изследовател на медиите Фридрих А. Китлер, прозата на Ницше „се променя от аргументи към афоризми, от мисли към игри на думи, от реторика към телеграфен стил.“
Човешкият мозък е почти безкрайно податлив на промени. Хората са смятали, че умствената плетеница, онези гъсти връзки, оформяни сред стоте или повече милиарда неврони вътре в черепите ни, е до голяма степен фиксирана по времето, в което достигаме зрелост. Но изследователите на мозъка са открили, че това не е така. Джеймс Олдс, професор по неврология, който ръководи институт Краснов към университета Джордж Мейсън, казва, че дори възрастният ум „е много пластичен“. Нервните клетки постоянно прекъсват стари връзки и създават нови. „Мозъкът“, според Олдс, „притежава способността да се препрограмира в движение, променяйки начина, по който функционира.“
Използвайки онова, което социологът Даниел Бел нарича нашите „интелектуални технологии“ – инструментите, които разширяват по-скоро умствените, отколкото физическите ни способности – ние с неизбежност започваме да възприемаме и качествата на тези технологии. Механичният часовник, който започва да се използва широко през 14 век, ни дава убедителен пример за това. В Техника и цивилизация, историкът и критик на културата Луис Мъмфорд  описва как часовникът „разделя времето от човешките събития и помага да се създаде вярата в един независим свят от математически измерими последователности. Абстрактната рамка на разделеното на части време“ се превръща в „отправна точка както за действията, така и за мисълта.“
Методичното цъкане на часовника подпомага появата на научната мисъл и на човека на науката. Но едновременно с това то отнема нещо друго. Както отбелязва покойният изследовател на компютърните науки от MIT Джоузеф Байценбаум в книгата си от 1976, Компютърна мощ и човешко мислене: от съждението към изчислението, разбирането за света, възникнало чрез широко разпространената употреба на инструменти за измерване на времето, „си остава една бедна версия на предишното такова, защото тя се основава на едно отхвърляне на онези директни преживявания, които оформят основата за старата реалност, и дори я конституират“. Решавайки кога точно да ядем, да работим, да спим, да ставаме, ние сме престанали да се вслушваме в сетивата си и сме започнали да разчитаме на часовника.
 Когато се появява механичният часовник, хората започват да мислят за мозъците си като функциониращи „като часовници“. Днес, в ерата на софтуера, ние започваме да мислим за тях като „функциониращи като компютри“. Но промените, подсказва ни неврологията, отиват много по-дълбоко от метафората. Благодарение на пластичността на нашия мозък, адаптацията се провежда и на биологическо ниво.
Когато Мрежата поглъща една медия, тази медия бива пресъздадена отново в образа на Мрежата. Тя насища съдържанието на медията с хиперлинкове, примигващи реклами и други дигитални дрънкулки, обграждайки съдържанието й със съдържанията на другите медии, които е погълнала. Едно ново Е-мейл-съобщение например, може да обяви появата си докато ние разглеждаме последните заглавия на сайта на някой вестник. Резултатът от това е, че вниманието ни се разсейва, а концентрацията ни намалява.
Влиянието на мрежата обаче не свършва с краищата на компютърния екран. В процеса, при който умовете на хората започват да привикват с лудешкото пъстрило на медиите от Интернет, традиционните медии започват да се адаптират към новите очаквания на аудиторията. Телевизионните програми прибавят движещи се текстови линии и изплуващи от задния план реклами, списанията и вестниците съкращават статиите си, въвеждат резюмета с капсулни размери и насищат страниците си с лесни за преглеждане информационни отрязъци. Когато през март тази година Ню Йорк Таймс реши да посвети втората и трета страница от всяко издание на резюмета на статиите, неговият директор по дизайна Том Бодкин обясни, че тези „съкращения“ ще помогнат на изтормозените читатели да си създадат бърз „усет“ за новините от деня, спестявайки им „по-малко ефективния“ метод реално да разгърнат страниците и да прочетат статиите. Старите медии нямат друг избор освен да играят според правилата на новите.
Никога системата за комуникация не е играела толкова много роли в животите нинито пък упражнявала толкова широко влияние върху мислите ни – колкото го прави в наши дни Интернет. И все пак, въпреки огромното количество на нещата, които се пишат за Мрежата, има само малко разсъждения относно начините, по които тя ни препрограмира. Интелектуалната етика на Мрежата си остава неясна.
По същото време, в което Ницше започва да използва своята пишеща машина, един сериозен млад човек на име Фредерик Тейлър  влиза със секундомера си в стоманодобивния завод в Мидвейл във Филаделфия и започва една историческа серия от експерименти, целящи да подобрят ефективността на хората, работещи във фабриката. С одобрението на собствениците на Мидвейл той наема група работници, поставя ги да работят на различни металообработващи машини, и записва и измерва времетраенето на всяко тяхно движение, както и операциите на машините. Разделяйки всяка работна операция на една последователност от малки, отделни стъпки, а след това изпробвайки различни начини за изпълнението им, Тейлър създава една точна серия от инструкции – един „алгоритъм“, бихме казали в наши дни – за това как всеки работник трябва да работи. Работниците от Мидвейл се сърдят заради новия стриктен режим, твърдейки, че той ги превръща в автомати, но продуктивността на фабриката се повишава рязко.
Повече от сто години след изобретяването на парната машина, индустриалната революция най-после открива своята собствена философия и своя философ. Леката индустриална хореография на Тейлър – неговата „система“, както той предпочита да я нарича – бива възприета от производителите в цялата страна и, след време, по целия свят. Търсейки максимална скорост, максимална ефективност и максимално производство, собствениците на фабрики се възползват от различни изследвания на времето и движенията, за да организират работата и да конфигурират действията на работниците си. Целта, формулирана в трактата, който Тейлър пише през 1911 –,,Принципи на научиния меджимънт” е да се идентифицира и възприеме, за всяка работа, „най-добрият метод“, а следователно и да се позволи „постепенната замяна с наука на различните практически правила в механичните изкуства“. След като системата му веднъж е била приложена към всички видове ръчна работа, уверява Тейлър последователите си, тя ще доведе до преструктуриране не само на индустрията, но и на цялото общество, създавайки една утопия на перфектната ефективност. „В миналото човекът е бил на първо място“, обявява той; „в бъдеще на първо място ще бъде системата.“
Системата на Тейлър все още до голяма степен е с нас; тя си остава като основна етика на индустриалното производство. А сега, благодарение на нарастващата мощ на компютрите, етиката на Тейлър започва да управлява и областта на мисълта. Интернет е машина, създадена за ефективното и автоматизирано събиране, предаване и манипулация на информация – и легионите негови програмисти се опитват да намерят „най-добрия метод“ – перфектният алгоритъм – за провеждане на всяко умствено движение на онова, което сме свикнали да наричаме с името „работа на познанието“.
Главната квартира на Гугъл в Маунтийн Вю, Калифорния – Гугълплексът – е висшата църква на Интернет, и религията, която се практикува в нея, е Тейлъризъм. Гугъл, казва неговият главен мениджър Ерик Шмид, е „компания, която е основана около науката на измерването“, и тя се стреми „да систематизира“ всичко, което върши. Облягайки се на терабайтите от бихевиористки данни, които събира чрез машината си за търсене и други сайтове, според списанието Харвард Бизнес Ревю тя провежда всеки ден хиляди експерименти, използвайки резултатите, за да подобри алгоритмите, които все повече и повече контролират начините, по които хората събират информация и извличат смисъл от нея. Онова, което Тейлър е извършил за ръчната работа, Гугъл извършва за работата на мисълта.
Компанията обявява, че нейната мисия е „да организира световната информация и да я направи универсално достъпна и полезна.“ Тя търси начини да създаде „перфектната машина за търсене“, която дефинира като нещо, което „разбира точно какво искате да кажете и връща обратно точно онова, от което имате нужда.“ Според разбирането на Гугъл, информацията е вид стока, един утилитарен ресурс, който може да бъде добиван и обработван с индустриална ефективност. Колкото повече парчета информация ние можем да „достигнем“ и колкото по-бързо можем да извлечем тяхната същност, толкова по-производителни ние ставаме като мислители.
http://www.art1a1d.comКъде свършва всичко това? Сергей Брин и Лари Пейдж, талантливите млади мъже, които основаха Гугъл докато правеха докторските си дисертации в Станфорд, говорят често за желанието си да превърнат машината си за търсене във вид изкуствен интелект, една машина, подобна на HAL, която би могла да бъде свързана директно с мозъците ни. „Съвършената машина за търсене е нещо също толкова умно като хората – или още по-умно“, казва Пейдж в една реч отпреди няколко години. „За нас, да работим върху начините за търсене, означава да работим по проблемите на изкуствения интелект“. В интервю от 2004 година , Брин казва: „Със сигурност, ако бихте имали цялата световна информация свързана директно с мозъка ви, или с някакъв изкуствен мозък, който е по-умен от вашия собствен, вие ще сте по-добре“. Миналата година, Пейдж каза на една конференция на учени, че Гугъл „всъщност се опитва да изгради изкуствен интелект – и го прави в големи мащаби.“
Една такава амбиция е естествена, дори заслужаваща възхищение, за двойка математически гении, разполагащи с огромни количества пари, плюс малка армия от компютърни учени. Едно фундаментално научно предприятие, Гугъл е мотивиран от желанието да използва технологията, по думите на Ерик Шмид, „за да реши проблеми, които никога преди не са били решавани“, а изкуственият интелект е най-трудният за решаване проблем. Защо Брин и Пейдж да не искат да бъдат ония, които могат да го решат?
И все пак, тяхното лесно допускане, че ние ще сме „по-добре“, ако мозъците ни бъдат допълнени, или дори заменени от един изкуствен интелект, е обезпокояващо. То говори за увереност в това, че интелигентността е резултат от един механичен процес, серия от отделни стъпки, които могат да бъдат изолирани, измерени и оптимизирани. В света на Гугъл – светът, в който влизаме, когато сме онлайн – има само малко място за неяснотите на съзерцанието. Двусмислеността не е въведение към някакво прозрение, а бъг, който трябва да бъде премахнат. Човешкият мозък е просто един остарял компютър, който се нуждае от по-бърз процесор и по-голям твърд диск.
Идеята, че нашите умове трябва да функционират като високоскоростни машини за преработване на данни е заложена не само в начините, по които функционира Интернет, тя е и управляващият бизнес модел на компютърната мрежа. Колкото по-бързо сърфираме из Мрежата – колкото повече линкове прещракваме и колкото повече страници виждаме – толкова повече възможности за събиране на информация относно нас самите получават Гугъл и другите компании, и толкова повече реклами могат да ни изпращат. Повечето от собствениците на комерсиалния Интернет имат финансов интерес да събират трохичките информация, които ние оставяме след себе си, докато скачаме от връзка на връзка – колкото повече трохички, толкова по-добре. Последното нещо, което тези компании искат да насърчават, е спокойно четене или бавна, концентрирана мисъл. В техен икономически интерес е да ни тласкат към разсейване.
Може би аз просто съм някой разтревожен мърморко. По същия начин, по който съществува тенденцията да се възхвалява техническия прогрес, е налице и противоположната тенденция да се очаква най-лошото от всеки нов инструмент или машина. В платоновия Федър, Сократ се оплаква от изобретяването на писмеността. Той се безпокои, че когато хората започнат да разчитат прекалено много на писменото слово като заместител на знанието, което преди са носели в главите си, те ще – по думите на един от героите в диалога – „престанат да упражняват паметта си и ще започнат много да забравят.“ И понеже ще получат възможност да „придобиват голяма информация без съответно обучение“, те ще „бъдат вземани за много учени, докато всъщност са доста невежи“. Те ще бъдат изпълнени със „самомнението, че са мъдри, а не с реална мъдрост“. Сократ не е бил неправ – новата технология често е имала точно последствията, от които той се е страхувал – той просто е бил късоглед. Той не е можел да предвиди множеството начини, по които писането и четенето могат да послужат за разпространението на информация, да насърчават свежи идеи и да разширяват човешкото познание (ако не непременно и мъдростта).
Появата на печатната преса на Гутенберг в 15 век поставя в ход нов рунд на скърцане със зъби. Италианският хуманист Хиеронимо Скуарчиафико се безпокои, че лесната достъпност на книгите ще доведе до интелектуална леност, правейки хората „по-малко усърдни“ и отслабвайки умовете им. Други твърдят, че евтино печатаните книги и брошури ще подкопаят религиозния авторитет, ще омаловажат работата на учените и писарите, и ще разпространят разврат и неуважение към правителството. Както отбелязва преподавателят в Нюйоркския университет Клей Шърки, „Повечето от твърденията, насочени против печатната преса, се оказват коректни, дори далновидни.“ И отново, черногледците не са в състояние да си представят неизброимите блага, които печатното слово носи със себе си.
Така че вие със сигурност трябва да се отнасяте скептично към скептицизма ми. Може би ония, които отхвърлят критиците на Интернет като Лудити или носталгици, ще се окажат прави, и от нашите хиперактивни, претоварени с данни умове, ще възникне една златна епоха на интелектуални открития и универсална мъдрост. Но от друга страна, Мрежата не е азбуката, и макар да е възможно тя да замени печатната преса, тя все пак създава нещо напълно различно от нея. Онзи вид задълбочено четене, който се насърчава от една поредица от печатни страници, е ценен не само поради знанието, което получаваме от думите на автора, а и поради интелектуалните вибрации, които тези думи пробуждат в собствените ни умове. В тихите пространства, откривани чрез продължителното, необезпокоявано четене на една книга, или чрез всеки друг акт на съзерцание, ние правим свои собствени асоциации, достигаме до собствени заключения и аналогии, пораждаме собствени идеи. Задълбоченото четене, както твърди Мариън Улф, е неразличимо от задълбоченото мислене.
Ако изгубим онези тихи пространства, или ги изпълним със „съдържание“, ние ще пожертваме нещо важно не само за самите нас, но и за културата ни. В едно свое есе,  драматургът Ричард Форман красноречиво описва какво точно се намира в опасност:
„Аз идвам от една традиция на западната култура, в която идеалът (моят идеал) беше комплексната, плътна и „подобна на катедрала“ структура на високо образованата и способна на изтънчен изказ личност – мъж или жена, които носеха в себе си една лично конструирана и уникална версия на цялото наследство на Запада… Но днес аз виждам вътре във всички нас (включително и в самия себе си) замяната на комплексната вътрешна плътност от един нов вид Аз – развиващ се под натиска на информационното претоварване и технологията на „незабавно наличното“.
И докато губим „вътрешния си репертоар на плътно културно наследство“, заключава Форман, ние рискуваме да се превърнем в „‚палачинкови хора‘“ – разпрострени нашироко и тънко, свързани с огромната мрежа от информация, достижима чрез простото натискане на един клавиш.“
Чувствам се преследван от онази сцена в 2001. Това, което я прави толкова мъчителна, толкова странна, е емоционалната реакция на компютъра срещу разглобяването на паметта му: неговото отчаяние, докато електронните му схеми угасват една след друга, детинските му молби към астронавта – „Чувствам го. Чувствам го. Страхувам се.“ – и финалното му завръщане към нещо, което може да се опише единствено като състояние на невинност. Избликът на чувства от страна на HAL е в рязък контраст с безстрастността, която характеризира човешките герои от филма, изпълняващи задачите си с почти роботска ефективност. Техните мисли и действия изглеждат предписани, сякаш те следват стъпките на алгоритъм. В света на 2001, хората са станали толкова подобни на машини, че най-човечният от тях в края на краищата се оказва една машина. Именно в това е същността на мрачното предсказание на Кубрик: колкото повече започваме да разчитаме на компютри, които да подпомагат начина, по който разбираме света, толкова повече нашата собствена интелигентност бива сплескана до нещо подобно на изкуствен интелект.

http://www.art1a1d.comматериал на https://www.theatlantic.com
Никълъс Кар (род, 1959) е американски интелектуалец и културен критик, широко известен с множеството си книги и статии по въпроси на технологиите, бизнеса и културата.
коментар

простак
При мен подобни проблеми с концентрацията се появиха още преди да измислят интернета, когато в училище една даскалица, за да ме накара да разбера колко хубаво нещо е да прочетеш „Война и мир“, ме караше всеки час да чета определена част и накрая да ѝ я разказвам. Понеже трябваше да стигна докрая за 45 минути, се налагаше по същия начин да чета по диагонала. Но пък, след появата на интернет, изобщо нямам проблеми, да си чета спокойно и продължително нещо, което предполага да му отделиш повече време. Ако се разсеям, значи е тъпо, или пък точно това всъщност не ме вълнува особено. Точно както и преди „Война и мир“ (която, впрочем, скоро прочетох по собствено желание и ми хареса, за разлика от първия път). Така че, изглежда, историята се повтаря, както при появата на писмеността и пресата, ще трябва да свикнем да използваме новата технология, а после… После ще вървите по стъпките ми.
Димитър
Май някой го е страх от Интернет?
Ползвам търсачки ефективно от преди Гугъл да е идея в главата на създателите си.
Интернет ползвам служебно и лично от времето на аналоговите дуплекси.
Чета книги, от детството си насам, поне по няколко на месец, не съм забелязвал негативни ефекти.Това което автора пропуска е дали дадения текст може да задържи вниманието, същата тази статия на няколко места се повтаря, на други е излишно усложнен текста и точно там се губи вниманието, не е виновна дължината на текста, а съдържанието и структурата му.
Сподели :) Share on FacebookPin on PinterestShare on Google+