За мъките на готовенето

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/08/potato-544073_1280.jpgТонове енциклопедии могат да бъдат изписани за домакинската работа и нейното непоправимо, катастрофално въздействие върху човека. Особено отчетливо то се усеща по време на майчинството, когато жената “си е вкъщи”- демек, гледа сериали, яде сиропиран сладолед и прихърква на дивана. Или поне така изглеждат нещата в очите на страничния, незапознат, но философстващ наблюдател.

Уви, истината е някъде далеч в космическото пространство, сред безкрайни купчини чинии, легени с дрехи и планини от стерилизирани шишета, върху които Нийл Армстронг би се изкачил, би забучил американското знаме и би казал “Айде, стига стерилизирахте, детето стана на 11 години”. Но, де да бяха само съдовете и шишетата. Има още прахосмукачене, гладене, пране, простиране, подреждане.

А после се връщаш на работа и нещата съвсем се влошават. Ден след ден, домакинският концентрационен лагер ти нахлузва една китна премяна от лекьосан анцуг, фланела размер XXXXL с пагони от повръщано, закичва те с медал във формата на голямо зелено леке от неизвестен произход и те запраща далеч от всякакъв бохемски живот. С времето умората и апатията побеждават и започваш да изглеждаш скапана и занемарена дори когато посещаваш социални сбирки – облечена в посредствен ансамбъл от дънки и суитчър, които си нахлузила в бързината, сплъстена коса, леко провиснал бюст – истински повод хората да започнат да шушукат, че “всички жени са така – дай им да вържат някой и после качват 20 килограма, обуват долнището на баба си и сбогом перверзен секс, сбогом романтика, червило и грим”, докато ти се чудиш дали да не заспиш направо на масата, на която те обсъждат.

В Дантевия ад на домакинските мъчения, всяка жена си има чистилище. Нещо, което ненавижда до смърт, и всеки път, когато се впуска в него, душата ѝ става стон, душата ѝ става зов, вените ѝ се стесняват, главата ѝ се люшка, а уста проклина цяла Вселена.

Помня, че за майка ми това беше гладенето. Тя гладеше с изпънато от нерви лице, леко оголени предни зъби и стоическа захватка на кечист. И тъй като е изстрадал представител на поколението, при което да си изгладен е нещо като етап в еволюцията, съответно на цялато семейство всичко му беше изгладено, плюс чаршафите, чорапите и гащите. Ако можех да се върна назад във времето, щях да ѝ кажа, че съм готова да ходя с рокли хармоника и блузи на топка, само и само да не си причинява този тормоз.

Но връщане няма. Има само “продължаваме напред” и стигаме до моето най-омразно начинание – готвенето. Само като изписвам думата и очите ми се насълзяват, защото се сещам , че ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ няма нищо за ядене и започвам да се чудя откъде да започна. Дали да не обеля юбилейния за живота ми 5 милионен картоф или да туря един ориз или пък да врътна една леща? Така или иначе, половината вкъщи няма да ядат каквото и да направя.

Затова искам да разоблича готвенето, но лишено от телевизионно лустро, мастър шефове и грандиозни глупости от сорта “средно мека сицилианска рикота, която можете да си набавите отвсякъде”. (Къде е това отвсякъде, кикиморо?). Да го разконспирира една майка на деца, които, щом им кажеш рикота, и започват да въртят очи, да си бъркат в устата, да имитират повръщане и да падат от столовете. Ето няколко горчиви истини:

Готвенето е неотменно. Можеш да оставиш изпраните дрехи да се трупат в един ъгъл, докато не станат толкова висока купчина, че да им сложиш на върха коледна звезда и да ги наречеш “елха”. Просторът може да се вее с дни с едни и същи дрехи, докато съседката отсреща не дойда да провери дали не си умряла. Можеш да не минаваш с прахосмукачка, докато не започнеш да си удряш коленете в трохи, но яденето е неизменно. Всички ядат всеки божи ден. И то не по един и по два пъти. Хората ядат досадно количество пъти. Ядат толкова много пъти, че ако готвиш в продължение на една година за 5 членно семейство, неминуемо ще изпиташ силно презрение към човешкия род.

След всички дребни картофи, които съм обелила, всички тиквички, които съм задушила, пържолки, които съм опекла в един неспирен процес, редовно разсъждавам над тенджерата какви същества сме ние, хората. Отвратителни и безполезни.

Ето на́, вълците. Ходят в гората, разкъсат някое еленче, па си го изядат сурово и си го оставят там, където си е. Чиста работа. Нито един вълк не е казал на майка си “Еееееее, пак ли елееееен. Онзи ден ядохме елен!” и да ревне. Освен това през ум не им минава, че това еленче може да стане на супа топчета – топчета, които овалваш безкрайно много време на ръба на нервна криза с лепкави пръсти. Нито на кекс, който в средата трябва да има шоколадов център, защото иначе е непригоден за домочадието. И да, за разлика от нас, вълците не са тъпи. Те не бродят из гората в търсене на буркани с каперси, не белят авокадо, не стриват каши от булгур. Ако кажеш на произволен вълк да прибави към елена една хубава салата със ситно нарязани репички, ситно нарязан лук и ситно нарязани краставици, марули, домати и натрошено синьо сирене, ще ти се смеят две недели и ще идат да си намерят сурова гъска, докато ти стържеш отчаяно пармезан върху пене.

Готвенето никога не може да задоволи всички. Всъщност, готвенето е една аналитична задача, която тормози денонощно многодетната майка. В нашата къща аналитичната задача звучи така:

“Ако Дете 1 и Дете 2 ядат кюфтета с бял сос, мъжът не яде кюфтета с бял сос, а Дете 3 МОЖЕ БИ ЩЕ ЯДЕ ТОЗИ ПЪТ , то не е ли по-добре да сготвя пиле с ориз, при условие, че Дете 2 и мъжът го ядат, Дете 3 не го яде , а Дете 1 го яде, ако е сготвено така, както го готвят в детската градина.”

Защото в аристократичното, изтънчено семейство, където очевидно съвсем случайно е попаднала моята селска особа, нещата стоят така:

Мъж – не яде яйца, зелен боб, коприва, лапад, спанак, броколи, брюкселско зеле, патладжан, тиквички (освен пържени), не трябва да има домати в яденето, не трябва нищо да е застроено, картофите не са за предпочитане.

Дете 1 – Не яде никакви зеленчуци, пилешка супа, телешко варено, риба, грах, карантия.

Дете 2 – Не яде абсолютно нищо с изключение на домати, краставици и бисквити.

Дете 3 – Яде всичко, но в призволен момент. Ако не го уцелиш, не яде нищо освен ягоди и авокадо.

Майка – Няма значение.

Както сами разбирате, към тази сложна задача винаги трябва да прибавяме вездесъщия фактор, наречен “детска градина”. Там, за разлика от вкъщи, никой не се муси, не прави панаири, а яде каквото му дадат. Вкъщи е цял празник, ако успееш да навреш в устата на някой лъжица зелен боб, докато в детската градина дресираните питомци с радост поглъщат броколи със спанак, обилно поръсени с лук и копър и молят за допълнително. И решиш ли да се мериш с този връх на кулинарното майсторство, децата те поглеждат с крайно разочарование, гнусливо отместват с вилица половин картоф и ти заявяват безжалостно “Тая мусака изобщо не е като в детската градина”. Каквото и да направя, никога няма да съумея да стигна майсторството на готвачката в ОДЗ-то.

Докато наблюдавам как децата с отвращение въртят лъжица в кускуса, който съм сготвила по книгата на Джейми Оливър, ми се иска да ѝ се обадя (на готвачката в ОДЗ-то, не на Джейми Оливър) и да ѝ кажа, че напускам и, ако обича, да дойде на мое място с казаните и тенекиените купички, а аз ще откарам оставащите ми години до някоя кофа, гризяща солети – щастлива и облекчена.

Готвенето има красиво лице и подла, черна душа – пуснеш ли телевизора, те заливат безкрайни шоу програми, в които, насред драматична музика в скъпо студио, граждани с бели престилки въртят крехки агнешки котлети, залети със сос от кафе и рикота, гарнирани с киноа и бейби спанак. Десетки велики готвачи в книгите си те убеждават как само за 11 минути на масата ще имаш апетитна салата от 7 компонента, свежо бурито с ухаещи пилешки флейки и гарнитура пресни картофи. Възрастни жени ти подхвърлят закачливо “Любовта на мъжа минава през стомаха“. Фитнес гурута ти обясняват как храненето е най-важното нещо за теглото и здравето и те подканят да започнеш страхотния си, енергичен ден с шепа малини и бърз омлет от три яйца с протеиново сирене.

Мразя ги всичките. Никой, който си бели грейпфрут сутрин, няма деца. Сутрин единственото, за което имаш време е да хвърляш филии във въздуха, докато балансираш с пюрето на бебето, да крещиш отчаяно “Защо си без чорапи!??” и да мечтаеш за деня, в който ще ожениш всички и ще ги изпратиш на друг главен готвач.

След третото си раждане, отидох на консултация при една фитнес инструкторка – корифей на отслабването, подмладяването и трансформирането в нимфетка. Изглеждаше ужасно слаба и пращеше от развита мускулатура, ако може нещо в това вейчесто тяло да пращи изобщо. Та, този образец на лайфстайл ми начерта диаграма на дъската, обясни ми, че да ям хляб е смъртоносно и заключи: “Ако решите, например, да правите пица, просто заменете тестото с каша от черен дроб. Почти същото е!!”

За миг си помислих, че това е скрита камера и ей сега отнякъде ще изскочи Магърдич Халваджиян заедно с Ути Бъчваров и всички много ще се смеем. После си рекох, че тя вероятно има време да си извае собственоръчно и леща от дроб и после с апетит да си я изсърба, защото си няма отбор деца, които реват, гънат се и пищят като заклани “Какво е товаааааааа??? То е гнусноооооо и кафявооооооо!!!” дори когато им показваш половин домат.

И така, вечно приведена над тенджерата, тайно мечтая как един ден ще дойде диктатура и всички ще заминат в трудов лагер, където ще чукат камъни по цял ден, ще ядат сух хляб с вода, а вечер ще си говорят “Еххх, помниш ли разкошното пиле фрикасе на мама. Малко ставаше на буци, но колко беше вкусно. А ние му се подигравахме и го бутахме гнусливо и правехме физиономии, докато тя плачеше. Сега горко съжаляваме и бихме искали да ни прости, но няма как, затова ще чукаме камъни за назидание”.

Докато тази фантазия се реализира, ще продължавам да готвя, както Йорданка Христова продължава да пее – криво-ляво, с буци, поразредено, позагоряло, но толкова мога. А през останалото време ще правя това, което най-много обичам – да ходя по ресторанти. И там, с книга в ръка и чаша в другата, ще преживявам чудото да седнеш и просто да сложат храната пред теб, а после мръсната чиния да изчезне нейде. Като в приказките.

материал на http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/08/logo-header-192x78.png

автор Елисавета Белобрадова

Сподели :) Share on FacebookPin on PinterestShare on Google+