Книгата ,, Принципът на Питър”” е публикувана за пръв път през 1969 годин. Автори са Лорънс Дж. Питър и Реймънд Хул. С тънко чувство за хумор писателите споделят своите изводи от житейската си практика и личните си наблюдения на обществения живот .
Д-р Лоурънс Питър е канадец, който живее в Лос Анжелис – САЩ. Първата си научна степен като педагог-психолог получава от университета във Вашингтон. Преподавал е в редица университети в Канада и САЩ; натрупва широк опит и като учител, съветник по образованието, училищен психолог, психолог в затвор, делови консултант и като професор.Питър посвещава живота си да открива лечения срещу некомпетентност и некадърност, но освен това е и широко известен с работите си за развитие на системи за усъвършенстване на образованието.Освен трите си книги: “Принципът на Питър”, “Предписанията на Питър” и “Планът на Питър”, той е автор на книгата “Обучение по предписание” и още пет учебника и множество статии в професионални списания.
В общи линии Принципът на Питър гласи:
В една йерархия всеки се стреми да достигне своето ниво на некомпетентност.
Питър прави своите наблюдения в системата на канадското образование.Един от многото примери за действието на принципа е този с учителя, който е много добър педагог и бива повишаван в йерархията, докато не става училищен съветник. На този пост той не върши никаква работа, защото тук не се изисква педагогически опит, а съвсем други — управленски — качества. Учителят е достигнал своето ниво на некомпетентност.
Принципът на Питър-идеята на Принципа на Питър е следната: “За всяка работа, на света съществува човек, който не може да я върши. При достатъчен брой итерации по Питър, в края на краищата, точно този човек достига и остава на тази длъжност.”
Предлагам Ви един малък откъс от знаменитата книга на проф. д-р Лоурънс Питър “ПРИНЦИПЪТ НА ПИТЪР” Интересно е и мисля,че ще бъде добре разбрано от хора,които са работили по-дълго време в системата на образованието-в училище.
Когато бях малък, ме учеха, че хората над мен си знаят работата. Казваше ми се: “Питър, колкото повече учиш, толкова повече ще сполучиш.” Аз учих прилежно, завърших университета и навлязох в живота, здраво вярвайки в тези принципни положения и здраво стискайки в ръка дипломата си за учител. През първите си учителски години бях доста изненадан, когато установих, че много от моите колеги – учители, директори, инспектори и настоятели – не осъзнават професионалната си отговорност и са некомпетентни в работата си. Като пример: главната грижа на моя директор беше да се грижи щорите на прозорците да бъдат в една линия, да няма шум по стаите и по розовите лехи да не се отпечата нито една ученическа пета. Главната грижа на инспекторите беше да няма засегнати и обидени групи и всичките им отчети да бъдат предавани навреме. По всичко личеше, че образованието на децата е последната грижа на училищната администрация.
Отначало вярвах, че това е специфична слабост на училището, в което преподавах, и поисках да се преместя в друга провинция. Попълних старателно и изпратих необходимите документи. Няколко седмици по-късно обаче молбата с всичките ми документи беше върната! Не, нямаше никаква грешка, всичко беше попълнено както трябва; официалният печат от отдела свидетелстваше, че те са били надлежно получени. Придружителното писмо гласеше: “Новите правила не позволяват Департаментът по образованието да приеме тези документи, ако не са изпратени по пощата като препоръчана пратка, за да се гарантира доставянето им. Моля, изпратете документите си по този начин.”
Започнах да подозирам, че не само местната училищна система има монопол върху некомпетентността. И като продължавах да се оглеждам, разбрах, че всяка организация притежава значителен брой хора, които не могат да си вършат работата.
Е- как Ви се видя?
