5 големи български победи

Откакто съществува човечеството е имало войни. Едни народи са побеждавали други. Победителите се заграбвали земи и разширявали територии, а по-слабите са търсили възможности да се защитят. Така едни народи изчезвали, а други се развивали. В своята 13вековна история и нашата страна е била ту побеждавана, ту победител. В Деня на Българската армия не е зле да споменем за някои от нейните големи победи. Българският воин винаги е бил по-различен. Българите са били единствените в света, успели да спрат непобедимите орди на Чингис хан (бел. ред. – през XIII век Волжа България в т.нар. “Овнешка битка” и по времето на цар Ивайло) и винаги са преследвали враговете си докрай, без никога да взимат пленници или роби, та чак до новата ни военна история, в която след много изумителни героични подвизи българската армия не позволява нито веднъж бойно знаме да падне в плен, непримиримият воински дух е бил неразделна част от българската идентичност. Затова днес е редно да преклоним глава и да почетем всички знайни и незнайни воини, загинали за България, защото те са нейни достойни синове и дъщери и защото те са причината днес България да я има. Битката при Онгъла Една от най-великите победи в нашата история е тази на хан Аспарух през 680 г. при Онгъла. Тя поставя началото на Отсамдунавска България и задълго изтласква ромеите на юг. Прабългарите, начело с хан Аспарух, поселили се в Дунавската делта и на север от нея, безпокоели с непрекъснати нападения византийската област Малка Скития (дн. Добруджа) и пречели на империята да установи трайно властта си над славяните. Създала се реална възможност за тяхното съюзяване със северите и „седемте славянски племена”. Хан Аспарух установил лагера си в Онгъла – блатиста местност в Северна Добруджа, където било построено укрепление. Император Константин IV Погонат бил силно обезпокоен от новия враг на империята и евентуалното му съюзяване със славяните. Въпреки това империята не предприемала никакви военни походи срещу тях заради войната с арабите (669-678). Веднага щом се справил с арабите, византийският имератор решил да унищожи самонастанилите се прабългари. Той организирал мащабен поход по море и суша срещу прабългарите, които застрашавали балканските провинции на империята. Една армия през Тракия и старопланинските проходи се отправила срещу северите и „седемте славянски племена”, а друга, начело с императора, на кораби отплавала към Дунавската делта. Няма конкретни данни за числеността на войските, но се знае, че българската армия е била много по-малобройна. Огромната войска, която императорът повел, предопределила тактиката на Аспарух. Прабългарите изчакали византийците в Онгъла и ги отблъснали на няколко пъти, като междувременно вземали мерки за продължителна отбрана. След тези неуспешни атаки ромеите организирали обсада. В продължение на няколко дни по неизвестни причини византийците не посмели да предприемат настъпление. Вероятно, още докато са доближавали Онгъла, прабългарската конница им е нанесла загуби и те не са посмели да се придвижат напред. Константин ІV обаче бил болен от подагра и решил вместо да води битка, да се оттегли на почивка в Месемврия (дн. Несебър). Войната срещу прабългарите била поверена на стратезите, на които императорът заповядал да водят активни бойни действия. Вестта за внезапното му отплаване се разпространила сред армията и окончателно сломила бойния дух на ромеите и те започнали панически да отстъпват. Аспарух се възползвал от така стеклите се обстоятелства. Конницата му излязла от укреплението и връхлетяла върху отстъпващите ромеи. Пехотата им била пометена и оцелелите потърсили спасение по корабите. Бягащите ромейски конници също били настигнати от прабългарите и били подложени на сеч. В преследването на бягащата византийска армия прабългарската конница преминала р. Дунав, навлязла в Добруджа и достигнала до Одесос (дн.Варна). Победата над византийците в битката при Онгъла и настаняването на прабългарите в непосредствено съседство със славянските племена белязали началото на българската държава на Долния Дунав. Хан Аспарух сключил договор със славянските князе на седемте славянски племена, които поели защитата на западните и южните граници. Освен защитата на цялата държава, прабългарите трябвало да бранят територията откъм морето и североизточната граница от нахлуванията на хазарите. Върховен владетел и главнокомандващ на цялата войска станал хан Аспарух, като това негово право започнало да се предава по наследство. Така прабългарите заели господстващо положение в новата държава. За да узакони статута си, хан Аспарух имал нужда от договор, чрез който Византия да признае победата му и завладяните от него територии на север от Стара планина. Затова прабългари и славяни продължили нападенията си на юг в Тракия, което принудило императорът да подпише договор, който признал българската власт между Дунав и Стара планина. Хан Тервел и арабите Обсадата на Константинопол през 718 г. е вторият мащабен поход на арабите (след 674 година)в опит да завладеят Константинопол, столицата на Византия. По онова време, само 95 години от възникването на исляма, арабските територии се простират на три континента – Азия, Африка и Европа. През есента на 717 г. огромна арабска армия потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни. Според различни хронисти сухопътната армия наброява между 80 000 и 200 000 души, подкрепени от 1800 – 5000 кораба. При това положение новият владетел Лъв III Исавър изпраща пратеници при българския хан Тервел с молба за помощ. 42-годишният наследник на Аспарух проявява забележителна държавническа далновидност. Изминали са едва 36 години от основаването на българската държава, през които Византия води непрекъснати войни против младата България. Тервел обаче правилно преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол и тази заплаха е много по-страшна от Византия. Поради това той приема молбата на Константинопол за помощ. Хан Тервел повежда българските отряди и достига в близост до Цариград. Още в началото на военните действия българите разгромяват 4000-ен арабски отряд, командван лично от арабския предводител Маслама Ибн Абдел-Малис, който след поражението едва успява да избяга. Впоследствие по заповед на Маслама арабите отсам Босфора изграждат два отбранителни вала – един срещу Константинопол и един западно срещу българите, с което да осигурят тила на 20 000 армия. Валовете обаче не спасяват тази армия от българските войски. Българите предприемат атака по суша срещу арабите, подпомогнати от византийската флота по море. Насред зима, българската армия налага свирепа блокада срещу арабите и десетки хиляди измират от глад и болести, без да влязат в бой. При това положение единствената надежда на арабите е да се нанесе съкрушителен удар на заключващия обръч на българите от запад и така да се отвори пътят към богатите имперски провинции. С последни сили обсадителите дочакват пролетта и предприемат отчаяното начинание. Българската конница обаче ги връхлита с цялата си сила и настъпва поголовна сеч, която решава изхода от обсадата. Жертвите от арабска страна са около 30 000 души. Малкото оцелели отплавали с корабите си. На 15 август 718 година арабите вдигат обсадата и се оттеглят от Константинопол. Флотът е настигнат от морски бури и от 200 000-ната армия на сарацините до Сирия достигат само 5 кораба. Така хан Тервел спасява Византия от сигурна гибел, а Европа – от неизбежното арабско нашествие. Битката при Сливница Сражението при Сливница продължава само три дни – от 5 до 7 ноември 1885 г., но е решаващо за защитата на делото на Съединението и териториалната цялост на България. Мнозина определят битката при Сливница като бойното кръщение на младата българска армия. Това навярно е така, тъй като войската на една свободна от едва 7 години държава постига блестяща победа над страна с вече половинвековна военна история. С тази победа българите успяват да защитят по възможно най-категоричния начин Съединението и да покажат на Европа, че на политическата карта се е върнала една държава, готова на всичко да постигне националното си обединение. Въодушевлението и готовността на младата българска армия да защити границите на родината успяват да компенсират факта, че в нея липсват генерали. Сръбската армия е командвана от опитни полковници и генерали, докато младата българска войска се води от млади поручици и капитани. Съотношението на силите е приблизително 2:1 в полза на сърбите (около и малко над 12 000 българи срещу 25 000 сърби). Докато българската войска е на турската граница и очаква евентуално нападение от Османската империя заради обявяването на Съединението, сръбският крал Милан I, притеснен от засилването на българското влияние на Балканския полуостров, заповядва на армията си да извърши едно от най-вероломните нападения в новата история на Балканите. Западните ни съседи нахлуват в българските земи. Целта им е да достигнат до столицата София, която тогава е на по-малко от 50 км от сръбската граница. Отделно сръбски части атакуват и северозападната граница на България, целейки да превземат Видин. Боеве се водят и край Ниш и Пирот. Българската армия се хвърля в убийствен поход да прегради пътя към столицата си. За 2 дни българите изминават над 160 км. в дъжд, сняг и кал. За този поход германският генералщабен подполковник Брекнер казва: „От времето на Александър Македонски и Юлий Цезар не е имало такъв маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 г.!” На 5 ноември започва сражението, макар че сръбският крал е решил атаката да се проведе на 6 ноември. Сръбската конна бригада около Мало Малово атакува десния ни фланг, а от там боят се разпростира почти по цялата позиция. Сърбите са отблъснати и заемат Мало Малово и Мека Цръв. Другите 2 позиции (левия фланг и центъра) запазват позициите си. През същия ден сръбската Моравска дивизия заема град Брезник, но се забавят прекалено много там. Към 17:00 часа пристигат първите войници от Тракия – 2 дружини от 1-ви Софийски полк и една доброволческа дружина. На следващия ден поручик Зафиров и войниците му от крайния десен фланг разбиват сръбските части срещу тях. Той установява, че сърбите не са направили обход на десния ни фланг. Сърбите мислят, че настъпват големи български части и уплахата сред тях е толкова голяма, че сръбският крал бяга в Пирот. Най-застрашен е левият български фланг, срещу който действат Шумадийската и Моравската дивизия. Капитан Стефан Кисов и неговият отряд от близо 2000 души имат за задача на всяка цена да спрат Моравската дивизия. Той губи близо половината си отряд, но задачата му е изпълнена и той забавя достатъчно Моравската дивизия, за да не стигне до Сливница навреме. През този ден българите отново заемат височината Мека Цръв, от която са отстъпили по-рано. Пристигат още 2 500 българи и 8 оръдия. 7 ноември е решителният ден на сражението. Моравската дивизия, спряна предния ден от отряда на кап. Кисов, напредва отново. Срещу нея е изпратен отряд начело с кап. Христо Попов, който я атакува „на нож” край Гургулят и я отхвърля на 4 км. назад. Точно за тази атака неписаните легенди за нашата армия има следната легенда – българските войници атакуват с вик: “Напред, на нож”, а сърбите чуват “по пет на нож”. На десния фланг при Сливница, българите атакуват височината Три уши. Там пада убит и кап. Марин Маринов. Сърбите пращат нови части срещу Три уши. Българите от централния участък също настъпват срещу височината. Макар сърбите да иамт превъзходство – 89 срещу 64 наши роти и 66 срещу 24 оръдия, всички върхове на Три уши са овладeни. Сърбите настъпват срещу отслабения център, но тогава се намесва българския ляв фланг начело с кап. Михаил Савов. Отрядът на кап. Коста Паница атакува лявото сръбско крило при Изатовци и Комщица, което допринася за още по-голям смут сред сърбите, които започват да отстъпват. Сливнишката позиция е спасена, а българите през следващите дни минават в настъпление и навлизат на сръбска територия. В това сражение българите губят 1800 души – убити и ранени, а сърбите – 2100. Битката при Одрин На 13 март (26-ти нов стил) 1913 година, по време на кървавата Балканска война, българите извършват един от най-великите военни подвизи в новата ни история – под командването на генерал Георги Вазов непревземаемата турска крепост Одрин е превзета. В самото начало на войната българите постигат победи. Царските войски се изправят срещу центъра на османските сили и ги обръщат в бягство. Втора армия заема позиции около непревземаемото укрепление Одрин и го поставя под обсада, докато другите части настъпват към Цариград. До декември 1912 г. Одрин остава блокиран от българските войски, но до бойни действия не се стига. Армиите на Фердинанд не успяват да пробият отбраната край Чаталджа и превземането на Цариград става невъзможно. Турците склоняват да подпишат примирие, като се съгласяват блокадата над Одрин да остане, но след преврата в Цариград обявяват, че ще продължат военните действия. Българите се активизират и на 3 февруари, в изключително тежки условия, започва битката за крепостта. Най-големият по дължина фронт се пада на Източния сектор, където са съсредоточени половината от силите на атакуващите, начело на които застава генерал Георги Вазов. Планът за атаката, изготвен от самия генерал Михаил Савов – помощник на Главнокомандващия БА, се оказва изключително успешен. Големият пробив на Източния сектор от крепостта е извършен под командването на ген. Георги Вазов, брат на Иван Вазов и генерал Владимир Вазов. На 15 октомври 1912 г. пилотът Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев получават заповед да разузнаят турската армия в Одринската крепост. С полета, осъществен на 16 октомври 1912 г., започва действието на българската авиация в Балканската война. На този ден на аеродрума присъстват много журналисти и военни аташета. Пилотите са снабдени и с бомби, които са поставени в кошове отстрани на самолета. Полетът продължава час и двайсет минути на около 500 метра височина, като стигайки до военния обект – гара Караагач, бомбите са пуснати. С четири пробойни в корпуса самолетът не само успява да се приземи успешно, но и разкрива разположението на турските резерви при село Кадъкьой. Според мнозина именно това е първото в света използване на самолета като бомбардировач, което представлява преломен момент в цялата история на военното дело. Обсадата на Одрин от български и сръбски войски, започнала през октомври 1912 г., завършва с превземането на турската крепост от Втора Българска армия на 26 март 1913 г. Решителната победа на храбрите български войници слага точка на Балканската война. Дойран Българската победа при Дойран се изучава във всички военни академии по света. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 000 убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии – напълно унищожени от една. Бойните събития при Дойран по време на Първата световна война излизат от границите не само на военната, но и на чисто човешката логика. Тежки сражения там се водят и през 1916 г. и през 1917 г., обичайно завършващи с българска победа. Но онова, което се случва през септември 1918 г., прилича не толкова на битка, колкото на история от античната митология. Крайният изход на войната вече е предрешен и след пробива при Добро поле остава да се осъществи и пробив при Дойран, за да се сломи окончателно българската съпротива. Английският генерал Милн има на разположение колосални сили, докато срещу него е само 9-та плевенска дивизия, начело с генерал Владимир Вазов. Плевенци са сигурни в смъртта си, но дори не мислят за отстъпление. Генерал Вазов признава, че никой не се е надявал на победа. Но всички българи решили, че неприятелят ще влезе в България само през трупа им. Готвейки се да умират, по стар български обичай, войниците облекли чисти ризи, а офицерите – парадните си мундири. На 16 септември върху българските окопи се стоварват 350 000 снаряда, много от тях – с отровен газ. Благодарение на блестящата подготовка на генерал Вазов жертвите от българска страна са точно… 9 души. Отговорът на плевенската дивизия е унищожителен – само за 2 часа са ликвидирани две английски дивизии. Следват няколко кървави атаки, но българите не помръдват. На 19 септември в 3:00 часа след 9 обстрела с газови снаряди англичаните хвърлят в пехотна атака всички налични сили (включително готвачи и санитари) и една от гръцките дивизии. Те успяват да нахлуят в българските окопи и тук в ожесточен 6-часов бой на нож са унищожени до последния човек. На мястото, където съседстват 9-та и 11-та дивизия, се разиграва нова трагедия – една английска бригада и втората гръцка дивизия атакуват през поле, обрасло с висока изсъхнала трева. Достигналата до българските окопи англо-гръцка пехота е отблъсната. Оцелелите изгарят живи в подпаленото от българската артилерия поле. В края на 19 септември английските тръбачи свирят отбой. Гененерал Милн е загубил 47 000 англичани и 20 000 гърци. Вазов губи по-малко от 500 бойци. През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от Първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения генерал Владимир Вазов. В британската столица знаменният полк на английската армия свежда знамената си само пред един противников войн – генерал Вазов. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва: “Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!”