Харемът и желанията на Сюлейман

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/07/Rumeli_Kazaskeri.jpgНа 5 септември 1566 г. умира османският султан Сюлейман Великолепни или Сюлейман Законодател – десетият и най-дълго управлявал султан на Османската империя (46 г.). По време на управлението на Сюлейман империята постига световна сила.

Когато Сюлейман умира, част от Османската империя вече са най-важните мюсюлмански градове (Мека, Медина, Йерусалим, Дамаск и Багдад), много балкански области до днешна Австрия, както и голяма част от Северна Африка. Въпреки че империята продължава да разширява своите владения и след смъртта му, управлението на Сюлейман е последвано от дълги години на упадък. Скъсвайки с традициите, Сюлейман се жени за момиче от харема, бившата украинска робиня Роксолана (Анастася Лисовска), която става известна като Хюрем султан. Те имат трима здрави сина – Мехмед, Селим и Баязид. В очакване на смъртта на Сюлейман, която по водещия обичай на братоубийството би довела до смъртта на Селим или Баязид, братята вече започват да водят битки за наследството, които карат Сюлейман да нареди Баязид да бъде убит на 25 септември 1561 г. Това се случва след като Баязид, избягал в Иран, е върнат на империята от персийския шах Тахмапс чрез измама. По този начин Селим наследява Сюлейман, въпреки че проявява малък интерес към властта. В историята той остава като Селим II Пияницата – алкохолик и женкар. Именно от него започва упадъкът на Османската империя.

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/07/topkapi-sarayi.jpgРеалният харем в Топкапи днес е музей, макар че не всички помещения са достъпни за публиката. Светлината се процежда през зарешетени, замрежени, оцветени или другояче препречени прозорци. Тук са живели господари с неограничена власт – хора, които са могли да обзаведат жилищата си както поискат И те са избрали да покрият всяка вътрешна повърхност с керамични плочки. Харемът е имал повече от четиристотин помещения-Джамия на черните евнуси, Апартамент на черния евнух-ковчежник, Апартамент на черните евнуси, прислужващи на султана в харема, Слонска къща, Палат на четиридесетте колони, Място за съвет на джиновете, двор за фаворитките на султана, откъдето се виждаше блестящия дълбоко долу Босфор.

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/07/aebca669-e31c-4645-a716-0418b649e016.jpgЗа харема от седемнадесети век се знае много по-малко, отколкото за кралските домове в Европа по същото време. В османския двор не е имало шляещи се благородници, които да пишат мемоари или да разменят клюкарски писма. Не е имало традиция на кралско портретиране. Единственият портрет на Сюлейман от негов съвременник е нарисуван в старческата възраст на султана от някакъв османски морски капитан. Има негови портрети от Тициан и Дюрер, но, също като повечето днешни османисти, те са работели въз основа на описанията на европейски посетители – най-вече венециански и хабсбургски дипломати. И стандартите на европейците за онова, което си струва да се запомни, са онези, които сме наследили ние.

Историчката от нюйоркския университет Лесли Пиърс прави изследвания на живота в Османкия дворец от онези времена и в наши дни е една от водещите световни експертки по въпросите на османския харем. Първата ѝ книга, „Имперският харем“ (1993), е новаторско изследване за „султанàта на жените“ – един период, започващ по време на управлението на Сюлейман, когато Рокселана и нейното домакинство се настаняват в Топкапи, който е дал на жените безпрецедентен достъп до политическата власт.

Думата „харем“ идва от арабския корен „х-р-м“ означава както неприкосновено, свято място, така и нещо, което е табу. Харемът в Топкапи, най-интимният кръг от дворцовия живот, е бил дом не само на наложниците, но също и на децата на султана, неговата майка и сестри, както и на гигантския, йерархично-структуриран, обслужващ персонал от жени и евнуси.

Книгата на Пиърс обяснява, че, макар и първите османски султани да са се женели за жени от управляващите домове на Балканите и в Анадола, те по правило са предпочитали да имат наследниците си от наложници-робини, които не са водели със себе си неприятни роднини. Към средата на петнадесети век султаните престават да имат деца от благородни жени, а след това изобщо престават да се женят. На всяка наложница е било позволено да ражда точно по един син и работата ѝ е била да го отгледа и възпита. Логиката във всичко това изглежда е, че всеки принц се е нуждаел от собствена майка зад гърба си: в продължение на век и половина, който и принц да е станел султан, той избивал всички останали.

Може би най-отличителната черта на Османската държава е незначителността на наследствената аристокрация. Както отбелязва един хабсбургски посланик, „Онези, които държат най-важните постове при султана, често са синове на овчари и говедари.“ По-голямата част от османския военен и бюрократичен елит е съставена от християни, доведени тук от Балканите като малки момчета, а след това тренирани и образовани в двореца. Робите са имали множество предимства в сравнение с благородниците. Те не са имали никого, на когото да бъдат верни, освен на султана. Бидейки без връзки, не е имало нужда те да бъдат награждавани освен в случаите, когато са свършили някоя наистина добра работа. Изобщо, използването на роби е позволявало управление, основаващо се на реална меритрокрация.

А какво е меритрокрация?

Меритокрацията е система на „равните възможности“, при която хората се доказват чрез своите способности и талант, а не от богатството, семейството, това дали са по-привилегировани от други, фактори като социалното положение и политическата власт.

Думата „меритокрация“ също често се използва за да определи типа на обществото,в което богатството, положението и социалния статус се определят чрез доказване на таланта уменията и интелигентността, било то чрез конкурс или друга демонстрация на идеи и възможности, както и получаването на доверие. Задълженията и социалния авторитет трябва да бъдат спечелени, а не наследени или възложени на произволни групи от хора.

Автор(и): Елиф Батюман

http://www.art1a1d.com/wp-content/uploads/2017/07/29a302fe95050d6bbaad637564ff88db.jpgМъдрите желания на Сюлейман Великолепни преди да си отмине от този свят са доста широко разпространени в последно време, но е редно да се спомене, че няма исторически документ свидетелстващ за тяхната достоверност.

Независимо от това дали имат историческа стойност или не, ние бихме могли да почерпим безценни поука за смисъла на живота, да ни бъде помощно средство да си изградим по-ясна представа за нашите приоритети и ценности в живота.

Преди смъртта си султан Сюлейман Велоколепни повикал началника на армията и му казал трите си желания:

Ковчегът му да бъде носен от най-добрите лекари на Османската империя по това време.
По целия път, по който носят ковчега му, да се разпръскват златни монети и скъпоценни камъни.
През това време ръцете му да се показват навън и всички да ги виждат.

Когато началникът на армията смутено попитал каква е причината за тези желания, Сюлейман обяснил:

,,Нека най-добрите лекари да носят ковчега ми, за да видят всички, че дори и най-добрите лекари са безсилни пред лицето на смъртта.

Разпръснете злато, за да могат всички да видят, че богатството, което получаваме в този живот, остава на този свят.

Нека всички да видят ръцете ми и да разберат, че дори и всемогъщият султан Сюлейман Кануни си тръгва от този живот с празни ръце.”


/ материал на http://culture-society.com/

Сподели :) Share on FacebookPin on PinterestShare on Google+